Андрей стоеше на капитанския мостик, взирайки се в сивата, почти оловна пелена на Черно море. Вятърът, солен и влажен, брулеше лицето му, прокарвайки студени пръсти през късата му, прошарена коса. Вълните се блъскаха ритмично и глухо в износения корпус на риболовния кораб „Перла“, а екипажът му, съставен от още трима мъже, си вършеше обичайните, монотонни задачи с примирението на хора, за които морето беше едновременно и дом, и затвор. Денят изглеждаше до болка обикновен, поредният от безкрайната върволица дни, прекарани в преследване на пасажи риба, които ставаха все по-неуловими.
Внезапно рутината беше прорязана от вика на Михаил, най-младият в екипажа, чиито орлови очи рядко пропускаха нещо.
— Капитане! Там! — пръстът му сочеше трескаво към далечината. — Нещо се движи във водата!
Андрей сведе поглед. Отначало видя само играта на светлината по гребените на вълните. Но после забеляза тъмното петно, което се появяваше и изчезваше в пяната. Това не беше нито безформеното туловище на изхвърлено буре, нито жалките останки от нечий боклук. Нещото беше живо. Бореше се. Инстинктът му, изострен от десетилетия в морето, му подсказа, че това е нещо нередно, нещо, което нарушаваше суровия ред на природата.
Екипажът мигновено се оживи. Никола, набитият и мълчалив мъж, който обикновено кърпеше мрежите с почти медитативно спокойствие, остави иглата и се надвеси над борда. Димитър, готвачът, чието лице винаги изглеждаше леко изпотено от парата в камбуза, излезе на палубата, бършейки ръце в престилката си. Сърцата им забиха по-бързо, разтуптяни от онова странно съчетание на любопитство и страх, което морето често пораждаше.
Андрей вдигна стария, изпитан бинокъл към очите си и завъртя колелцето за фокус. Картината потрепери, после се изясни. Дъхът му секна.
Куче.
Мокро, изтощено, отчаяно, но с очи, в които все още гореше непоклатима, почти безумна вяра. То плуваше с последни сили, държейки се с предните си лапи за парче овъглена дъска, която едва го задържаше на повърхността. При всяка вълна главата му се скриваше под водата, но после отново се появяваше, а от устата му излизаше жален, задавен стон.
— Спуснете куката и мрежата! Веднага! — командата на капитана прозвуча като изстрел в тишината, нарушавана единствено от вятъра и вълните.
За момент мъжете стояха като вкаменени. Куче. Насред морето, на километри от брега. Беше абсурдно, невъзможно. Но заповедта на Андрей ги изтръгна от ступора. Никола, сръчен и бърз, грабна дългата кука с метален накрайник. Димитър захвърли тенджерата, която все още държеше, и се втурна към сандъка с резервните мрежи. Михаил вече управляваше лебедката, насочвайки кораба бавно и внимателно към давещото се животно.
Маневрата беше деликатна. Трябваше да се приближат достатъчно, без да преобърнат крехкия сал на кучето с вълната от кораба. Андрей даваше кратки, отсечени команди, а сърцето му биеше в гърлото. В очите на това животно имаше нещо повече от животински страх. Имаше цел.
Най-сетне се приближиха. Никола протегна куката и внимателно закачи дъската. Димитър и Михаил хвърлиха мрежата, обгръщайки треперещото тяло. С общи усилия го изтеглиха на палубата. Кучето се строполи на дървения под, кашляйки солена вода, а тялото му се тресеше неконтролируемо. Беше едър, породист пес, чиято някога красива златиста козина сега беше сплъстена, мокра и миришеше остро на сол, риба и едва доловима, но обезпокоителна миризма на кръв и дим.
Димитър донесе стара кърпа и започна внимателно да го подсушава. Животното не се съпротивляваше. Само лежеше и трепереше, а големите му кафяви очи оглеждаха лицата на мъжете едно по едно, сякаш ги оценяваше, сякаш търсеше нещо. Когато Димитър разтри врата му, под мократа козина проблесна метал. Кожен нашийник с малка, гравирана плочка. Андрей се наведе и разчете изписаното име — Шаро.
Кучето внезапно се надигна на крака. Беше нестабилно, но в стойката му имаше неочаквана сила. То не се опита да избяга или да се скрие. Вместо това се приближи до борда и впери поглед в хоризонта, точно в посоката, от която бяха дошли. Сякаш знаеше, че там, в сивата мъгла, се крие нещо повече. Нещо, което беше оставилo зад себе си.
Андрей усещаше как в гърдите му нараства глуха, необяснима тревога. Това не беше просто изгубено животно. Начинът, по който гледаше, упоритостта, с която се беше държало за онова парче дърво… Всичко крещеше, че се е случила трагедия. Погледът на Шаро не го пускаше, приковаваше го с някаква мълчалива, но настойчива молба. Екипажът мълчеше, застинал в очакване. Всеки от тях, дори и прагматичният Никола, разбираше, че това не беше просто случайност. Морето понякога подхвърляше странни неща, но това беше различно. Това беше предзнаменование.
Изведнъж Шаро нададе вой. Не беше скимтене на уплашено животно, а дълъг, пронизителен и пълен с болка вой, който проряза шума на вълните и накара космите по ръцете на мъжете да настръхнат. Очите му горяха с отчаяна решителност. Той отново погледна към Андрей, после към хоризонта, и излая кратко, властно.
Посланието беше недвусмислено.
„Елате. Последвайте ме.“
Андрей стисна до побеляване металния парапет на мостика. Усещаше как палубата трепери под краката му, или може би трепереше самият той. Можеше да обърне кораба и да се насочи към пристанището. Можеше да предаде кучето на властите и да забрави за случката. Това беше разумното, безопасното решение. Но очите на Шаро… в тях имаше история, която искаше да бъде разказана, и молба, която не можеше да бъде пренебрегната.
— Михаил, завърти на югоизток. Ще следваме посоката, която сочи — гласът му беше дрезгав, но твърд.
Михаил го погледна с невярващи очи.
— Но, капитане… горивото… уловът…
— Изпълнявай! — прекъсна го Андрей.
Той не знаеше какво ги очаква там, в сивата пустош. Не знаеше дали не води хората си към опасност. Но знаеше едно. Това, което щяха да видят, следвайки Шаро, щеше да преобърне света им завинаги.
Глава 2: Островът на сенките
Корабът промени курса си, порейки сивите води в посоката, която Шаро неотклонно сочеше с напрегнатата си стойка. Кучето стоеше на носа като жива компасна стрелка, без да помръдва, без да откъсва поглед от далечината. Вятърът се усили, а небето започна да придобива все по-тъмен, почти виолетов оттенък. Морето ставаше неспокойно, сякаш усещаше приближаването на нещо зловещо. Напрежението на борда беше почти осезаемо. Никола мърмореше под нос за загубеното време и гориво, Димитър нервно въртеше в ръце черпака, а Михаил постоянно поглеждаше към капитана си, търсейки потвърждение, че не са полудели.
Андрей мълчеше. В главата му се въртяха хиляди въпроси. Чие беше това куче? Откъде идваше? Каква трагедия го беше запратила само в ледените води? Той беше виждал много през годините си в морето – бури, които можеха да погълнат и най-големия кораб, човешки драми, фалити, дори смърт. Но тази ситуация беше различна. Имаше нещо почти мистично в нея, в този мълчалив водач с четири лапи, който ги теглеше към неизвестното.
След около час плаване, в далечината започна да се очертава силует. Не беше друг кораб. Беше суша. Малък, скалист остров, който не фигурираше на повечето карти – едно от онези парчета земя, които рибарите познаваха, но избягваха заради коварните подводни скали и течения. Място, обвито в мрачни легенди за изчезнали моряци и разбили се гемии. С приближаването им, Шаро стана още по-неспокоен. Той започна да скимти тихо и да се разхожда нервно по палубата, като постоянно поглеждаше към капитана, а после отново към острова.
Андрей нареди да намалят скоростта. Трябваше да бъдат изключително внимателни. Островът представляваше купчина назъбени черни скали, които стърчаха от водата като зъби на праисторическо чудовище. Растителност почти нямаше, само тук-там някой упорит храст се беше вкопчил в скалните цепнатини. Мястото излъчваше самота и обреченост.
Шаро излая отново, този път насочвайки ги към тясна пролука между две огромни скали. Отдалеч изглеждаше непроходимо, но кучето беше настоятелно. Андрей, доверявайки се повече на инстинкта на животното, отколкото на собствения си опит, пое щурвала и с ювелирна прецизност започна да маневрира. Корабът бавно навлезе в тесния пролив. Шумът на вълните утихна, заменен от зловещото пляскане на водата в скалите.
И тогава го видяха.
Скрит от открито море, в малък, закътан залив, лежеше призрак. Луксозна яхта, или по-скоро това, което беше останало от нея. Белият й корпус беше разцепен на две, сякаш от гигантска ръка. Едната част беше зловещо наклонена, забита в подводните скали, а другата лежеше почти изцяло под водата. Палубата беше покрита с отломки – счупени мебели, разпилени вещи, парчета дърво. Но най-страшното не беше това. По белия корпус се виждаха тъмни, почти черни петна от сажди, а във въздуха все още се носеше слабата, но остра миризма на изгоряло. Нещо се беше взривило.
Това не беше дело на буря. Бурята чупи, къса и потапя. Тя не предизвиква експлозии.
Шаро скочи от борда още преди корабът да е спрял напълно и заплува към брега на малкия залив, който представляваше тясна ивица от черен пясък и камъни. Мъжете спуснаха малката лодка и загребаха след него. Тишината беше оглушителна. Никакви викове за помощ, никакви признаци на живот. Само скръбният писък на няколко чайки, кръжащи над останките.
Стъпиха на брега. Пясъкът беше осеян с парчета от яхтата. Скъсано спасително жилетка, детска обувчица, която се поклащаше в плитката вода, страница от книга, чиито букви се бяха размили до неузнаваемост. Картина на внезапно прекъснат живот. Шаро не им обърна внимание. Той се затича към група скали в другия край на ивицата и започна да лае отчаяно, дращейки с нокти по камъните.
Андрей и останалите се втурнаха натам. Сърцата им бяха свити на топка от лошо предчувствие. Зад скалите, в малка кухина, защитена от вятъра, лежеше жена. Беше облечена в скъпи, но сега разкъсани и мокри дрехи. Дългата й тъмна коса беше сплъстена и мокра, а по лицето й имаше кръв от рана на челото. Тя лежеше неподвижно, с лице към земята, и за момент Андрей си помисли, че са закъснели.
Но тогава видя едва забележимото повдигане на гърдите й. Беше жива. Дишаше.
Никола внимателно я обърна. Жената беше млада, може би на не повече от тридесет години, с фини черти, които дори сега, обезобразени от болката и страха, издаваха голяма красота. Тя изстена тихо, когато я докоснаха, и отвори очи. Погледът й беше мътен, объркан, изпълнен с неописуем ужас. Шаро се притисна до нея и започна да ближе лицето й, скимтейки тихо. Реакцията беше мигновена. Жената сякаш го позна. Ръката й треперещо се вдигна и пръстите й се заровиха в козината му.
— Шаро… — прошепна тя с глас, който беше едва доловим.
— Спокойно, всичко е наред. Ние сме рибари. Ще ви помогнем — каза Андрей възможно най-меко.
Тя го погледна, но сякаш не го виждаше. Очите й се рееха някъде далеч, в спомена за преживения кошмар.
— Мартин… — промълви тя, а в гласа й се появи нотка на отчаяние. — Синът ми… Къде е Мартин?
Думите й увиснаха във въздуха, тежки и страшни. Дете. На яхтата е имало дете. Мъжете се спогледаха с ужас. Бързо претърсиха целия малък плаж, надничаха зад всяка скала, викаха името „Мартин“, докато гласовете им не пресипнаха. Но отговор не дойде. Освен онази самотна детска обувчица, нямаше и следа от дете.
Андрей се върна при жената. Тя се опитваше да се надигне, но беше твърде слаба. Погледът й шареше трескаво по останките на яхтата.
— Той беше там… Симеон… Виктор… — имената се ронеха от устните й като парченца счупено стъкло. — Взривът…
Капитанът взе решение. Трябваше да я измъкнат оттук незабавно. Тя се нуждаеше от лекарска помощ. Но нещо го спираше да се свърже с бреговата охрана. Думите й — „взрив“, имената, които спомена с такъв страх, следите от пожар по яхтата… Инстинктът му крещеше, че тук не става дума за нещастен случай. Ако се обадеше на властите, щеше да ги въвлече в нещо голямо, може би опасно. Щеше да има разпити, разследвания, а те бяха просто рибари. Но можеше ли да я остави? Да я предаде на някого, без да знае какво точно се е случило?
Погледът му срещна нейния. В очите й имаше не само страх, но и мълчалива молба за доверие. Същата молба, която беше видял и в очите на кучето й.
— Ще ви измъкнем оттук — каза той твърдо. — Но трябва да ни се доверите.
Внимателно, сякаш беше направена от порцелан, четиримата мъже я вдигнаха и я пренесоха до лодката. Шаро не се отдели от нея и за миг, като верен страж.
Докато гребяха обратно към „Перла“, Андрей не спираше да гледа към разбитата яхта, към този гроб на лукса и тайните. Той беше прекрачил една невидима граница. Вече не беше просто спасител. Беше станал пазител на тайна, чийто мащаб дори не можеше да си представи. И знаеше, че връщане назад няма.
Глава 3: Шепот в мрака
Обратният път беше напрегнат и мълчалив, нарушаван единствено от стоновете на ранената жена и монотонния шум на двигателя. Бяха я настанили в тясната капитанска каюта, върху леглото на Андрей. Димитър, който имаше някакъв опит като санитар в казармата, беше почистил и превързал раната на челото й, но беше ясно, „че“ тя се нуждае от професионална медицинска помощ. Жената трепереше силно, ту изпадаше в несвяст, ту се събуждаше с вик, измъчвана от треска и ужасяващи видения.
В тези моменти на трескаво бълнуване, тя произнасяше несвързани думи и имена, които се забиваха в съзнанието на Андрей като остриета.
— Мартин… милото ми момче… дръж се… — шепнеше тя, а сълзи се стичаха по мръсните й бузи. — Симеон, защо не ме послуша… казах ти…
После лицето й се изкривяваше от страх, а гласът й ставаше писклив.
— Виктор! Не! Остави ни! Махни се!
Името „Виктор“ се повтаряше отново и отново, всеки път произнесено с неописуем ужас. Андрей стоеше до леглото й, сменяше студените компреси на челото й и слушаше. Всяка дума беше парченце от пъзел, който той не искаше да сглобява, но вече беше принуден. Картината, която бавно се оформяше в съзнанието му, беше грозна и плашеща. Нещастието не беше случайно. То беше причинено от човек.
Екипажът се беше събрал в малкия камбуз. Атмосферата беше тежка.
— Какво ще правим, капитане? — попита пръв Никола, нарушавайки мълчанието. Гласът му беше нисък и притеснен. — Трябва да я закараме в болница, да се обадим на полицията. Това не е наша работа.
— Чу ли я какво говори? — контрира го Михаил. — Споменава някакъв Виктор. Говори за взрив. Ако се забъркаме с полицията, може да ни обвинят, че сме закъснели, че сме пипали местопрестъплението. Кой знае в каква каша ще се набъркаме.
— Михаил е прав — обади се и Димитър, който бършеше една и съща чиния вече десет минути. — Тези хора… яхтата… изглеждат богати. А където има много пари, има и много мръсотия. Може да са бандити, мафиоти… Ние сме обикновени рибари. Имаме семейства.
Андрей ги слушаше, без да ги прекъсва. Всеки от тях беше прав. Страхът им беше основателен. Той също имаше семейство – съпруга и дъщеря, която учеше в университет в големия град. Дъщеря, за чието образование беше изтеглил огромен заем, който изплащаше с този проклет кораб и несигурния улов. Последното, от което се нуждаеше, беше да се забърка с опасни и влиятелни хора.
Но пред очите му изникваше образът на жената – уязвима, съсипана, шепнеща името на изгубеното си дете. И образът на Шаро, който лежеше до вратата на каютата като верен пазач и не позволяваше на никого да се доближи, освен на Андрей. Той им се беше доверил. Беше ги избрал.
— Няма да се обаждаме на полицията. Поне не още — каза Андрей най-накрая, а гласът му прозвуча по-уверено, отколкото се чувстваше. — Ще се насочим към малкия пристан до старото рибарско селище. Там никой не задава въпроси. Познавам един стар лекар, пенсионер. Живее в една от къщите. Ще го повикам да я прегледа. Първо трябва да разберем коя е тя и какво точно се е случило.
— Това е лудост, капитане! — възпротиви се Никола. — Укриваме жертва на престъпление! Това само по себе си е престъпление!
— А да я оставим на произвола на съдбата какво е? — по-виши глас Андрей. — Или да я предадем на полицията, без да знаем дали същият този Виктор не държи някого в джоба си? Видяхте яхтата. Това са хора с власт. Преди да направим каквото и да е, трябва да сме сигурни, че тя ще бъде в безопасност. Дължим й го. Дължим го и на кучето, което ни доведе до нея.
Аргументът му, макар и рискован, надделя. Всички те бяха хора на морето, а там неписаните закони за чест и взаимопомощ понякога стояха над официалните. Мълчаливо, те се съгласиха да последват капитана си, макар и с присвити от страх сърца.
Междувременно, в съзнанието на жената, кошмарът се разиграваше отново и отново.
Тя се казваше Ралица.
Виждаше слънчевия ден, усещаше топлия вятър в косите си, докато яхтата пореше спокойните води. Виждаше лицето на сина си, Мартин, който се смееше и хвърляше трохи на чайките, а Шаро лаеше весело до него. Виждаше и съпруга си, Симеон. Красив, успял, богат, но винаги леко дистанциран, сякаш умът му беше зает с бизнес сделки и цифри, дори когато беше със семейството си.
Бракът им отдавна беше само фасада. Красива, златна клетка, в която тя се задушаваше. Обичаше Симеон, или по-скоро обичаше спомена за мъжа, в когото се беше влюбила преди години. Сега той беше друг – амбициозен, вечно зает, обсебен от компанията си. Единствената светлина в живота й беше Мартин.
Тя беше взела решение. Щеше да го напусне. Беше се подготвяла тайно от месеци, с помощта на по-малкия си брат, Павел. Искаше само да вземе сина си и да започне нов, скромен, но истински живот, далеч от лицемерието и празнотата на висшето общество.
Това пътуване с яхтата трябваше да бъде последното им семейно събитие. Симеон беше настоял. Искал да обсъдят нещо важно.
Спомняше си напрежението между него и бизнес партньора му, Виктор, който трябваше да се присъедини към тях, но в последния момент беше отменил пътуването си заради „неотложна среща“. Спомняше си как Симеон беше бесен от това.
— Той пак крои нещо зад гърба ми, Ралица! Усещам го! — беше казал съпругът й.
После споменът ставаше накъсан. Силен, оглушителен трясък. Мирис на дим. Огън. Паника. Симеон, който й крещеше да вземе Мартин и спасителната жилетка. Тя помнеше, че го е сложила в малката надуваема лодка, помнеше как е целунала разплаканото му личице и как е бутнала лодката далеч от горящата яхта. Шаро беше скочил във водата след лодката на момчето.
После… мрак. Удар. Ледена вода, която я поглъща.
Съзнанието й изплуваше и потъваше в тези мъчителни картини. Тя не знаеше къде е, нито кои са тези хора около нея. Единственото, което й даваше крехка надежда, беше топлото тяло на Шаро, притиснато до нея, мълчаливо доказателство, че не всичко е било сън. Кучето беше нейната единствена връзка с изгубения свят.
Когато „Перла“ най-сетне наближи малкия, почти забравен от света пристан, нощта вече се беше спуснала. Андрей пое дълбоко дъх. Най-трудната част тепърва предстоеше. Трябваше да скрие тази жена и нейната страшна тайна, преди светът, от който тя се опитваше да избяга, да я намери.
Глава 4: Нишките на миналото
Докато риболовният кораб „Перла“ се прокрадваше към сушата под прикритието на нощта, в един лъскав офис на последния етаж на стъклен небостъргач, светлините все още светеха. Виктор стоеше пред огромния прозорец, който разкриваше нощната панорама на града като посипана с диаманти кадифена тъкан. В ръката си държеше чаша с уиски, а ледчетата в нея тихо потракваха. Лицето му, обикновено озарено от самоуверена, почти хищническа усмивка, сега беше маска на съсредоточена загриженост. Тази маска той носеше вече няколко часа, упражнявайки я пред всеки, който му се обадеше.
Виктор беше олицетворение на успеха. Скъп костюм, безупречна прическа, часовник, струващ колкото годишната заплата на средностатистически човек. Той беше бизнес партньорът на Симеон, неговата дясна ръка, неговият най-близък приятел – поне така изглеждаше в очите на света. Но зад тази фасада се криеше един човек, разяждан от завист и алчност. Години наред той беше живял в сянката на Симеон – по-талантливия, по-харизматичния, по-богатия. Симеон имаше всичко: гениален бизнес нюх, красиво семейство, всеобщо уважение. А Виктор имаше дългове. Огромни, смазващи дългове от рискови инвестиции и хазарт, които умело прикриваше зад лайфстайла си. Той беше на ръба на пропастта и знаеше, че единственият му шанс да се спаси е да вземе всичко, което принадлежеше на Симеон.
Планът му беше дързък и жесток, подготвян с месеци. Той знаеше за проблемите в брака на Симеон и Ралица. Знаеше и за тайния проект, който Симеон разработваше – иновативна технология, която щеше да промени индустрията им и да направи компанията им десетки пъти по-скъпа. Симеон, в пристъп на рядко доверие, му беше споделил основните параметри, но пазеше ключовите данни само за себе си. Виктор трябваше да се добере до тях. Трябваше да елиминира Симеон.
„Инцидентът“ с яхтата беше перфектното прикритие. Нещастен случай в открито море. Трагедия. Виктор щеше да изиграе ролята на съкрушения приятел и партньор, който с тежко сърце поема управлението на компанията, за да спаси наследството на покойния си другар. Беше наел хора, професионалисти, които да монтират малко, но ефективно взривно устройство с дистанционно управление близо до резервоарите за гориво. Беше отменил пътуването си в последния момент, осигурявайки си желязно алиби. Всичко беше изпипано до последния детайл.
Но имаше един детайл, който не беше предвидил. Кучето. Онзи проклет пес, към когото Мартин беше толкова привързан. Виктор не предполагаше, че животното може да оцелее. А още по-малко предполагаше, че може да доведе някого до останките толкова бързо.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше един от хората му, натоварен да следи комуникациите на бреговата охрана.
— Няма нищо, шефе. Никакъв сигнал за бедствие, никакви съобщения за намерени останки. Все едно са се изпарили.
— Добре. Продължавай да слушаш. Искам да знам пръв, ако нещо изплува. Буквално.
Виктор затвори телефона. Липсата на новини беше едновременно добра и лоша. Добра, защото никой все още не беше открил следите от саботаж. Лоша, защото оставяше вратичка за неизвестното. А Виктор мразеше неизвестните.
В същото време, в малък, разхвърлян апартамент под наем в студентския град, Павел, по-малкият брат на Ралица, се опитваше да се съсредоточи върху дебелия учебник по облигационно право. Беше последна година в юридическия факултет, а изпитите наближаваха. Главата го болеше от умора и притеснение. Освен ученето, той работеше и на половин работен ден в една пицария, за да може да си плаща наема и вноските по студентския кредит. Наскоро беше направил и най-голямата стъпка в живота си – беше изтеглил ипотечен кредит, за да купи това малко жилище, мечтаейки един ден да има свой собствен дом, своя собствена сигурност. Контрастът между неговия живот на ръба на оцеляването и този на сестра му беше огромен, но между тях имаше силна връзка. Павел беше единственият човек, на когото Ралица се доверяваше напълно.
Той знаеше за плановете й да напусне Симеон. Беше й помогнал да се консултира с адвокат за разводите, беше проучил какви са правата й по отношение на Мартин. Подкрепяше я, макар и да се страхуваше от реакцията на Симеон и от властта, която той притежаваше.
Телефонът му извибрира. Беше съобщение от Ралица, изпратено предишния ден.
„Утре е денят. Симеон иска да говорим на яхтата. Малко ме е страх, но знам, че трябва да го направя. Стискай ми палци. Обичам те.“
Павел се усмихна. Сестра му най-после се решаваше да се бори за щастието си. Той й написа отговор: „С теб съм! Всичко ще бъде наред! Обади се, като свършите.“
Но тя не се обади. Цял ден беше чакал. Опитваше се да й звънне, но телефонът й беше извън обхват, което беше нормално за в открито море. Но вече се мръкваше. Трябваше да са се прибрали. Едно малко, студено зрънце на безпокойство започна да покълва в стомаха му. Той се опита да го прогони. Сигурно батерията й е паднала. Или просто са решили да останат да пренощуват на някой залив. Всичко беше наред.
Но докато се опитваше да убеди себе си в това, пред очите му изникна лицето на Виктор. Павел никога не беше харесвал този човек. В очите му имаше нещо хищно и фалшиво, а начинът, по който гледаше сестра му, когато Симеон не беше наоколо, го караше да се чувства неудобно. Павел знаеше, че Виктор има огромно влияние върху Симеон, и се боеше от това влияние.
Конфликтът между Симеон и Виктор, който Ралица беше споменала, не беше от вчера. В последните месеци той се беше изострил. Павел, дочул откъслечни разговори, знаеше, че става дума за някакъв нов проект. Симеон беше ентусиазиран, почти обсебен, докато Виктор беше скептичен и настояваше да се придържат към старите, изпитани методи. Или поне така се преструваше. Павел имаше усещането, че Виктор всъщност иска да саботира проекта, за да докаже, че Симеон греши, и да увеличи собствената си власт в компанията.
Той въздъхна и отново се загледа в учебника, но думите се сливаха пред очите му. Не можеше да се отърси от лошото предчувствие. Не знаеше, че само след няколко часа това предчувствие щеше да се превърне в най-страшния му кошмар, а животът му на обикновен студент щеше да бъде запратен в окото на буря, пълна с лъжи, предателства и смъртна опасност.
Глава 5: Лъжи и полуистини
Под прикритието на мрака „Перла“ акостира на малкия, полуразрушен дървен кей. Мястото беше призрачно тихо. Повечето от къщите в старото рибарско селище бяха тъмни и изглеждаха необитаеми. Само от няколко комина се виеше тънка струйка дим. Въздухът беше наситен с миризма на влажно дърво, риба и гниещи водорасли.
Андрей остави Михаил и Никола да пазят кораба и жената, а той, заедно с Димитър, който беше най-едър и можеше да помогне с носенето, внимателно пренесоха Ралица на брега. Шаро ги следваше по петите, като не издаваше и звук, но очите му бдяха над всяко тяхно движение.
Проправиха си път през тесните, калдъръмени улички към една от малкото поддържани къщи в края на селището. На портата висеше избеляла табелка с името „Д-р Асенов“. Андрей почука тихо, но настоятелно.
След минута вратата се открехна и на прага се показа възрастен мъж с рошава бяла коса и очила, кацнали на върха на носа му. Погледът му беше остър и проницателен, въпреки напредналата му възраст.
— Андрей? Какво, по дяволите, правиш тук по това време? Да не си объркал пътя за кръчмата? — изръмжа той, но в гласа му се долавяше нотка на загриженост.
— Имаме нужда от помощта ти, докторе. Спешно е — отговори Андрей, без да губи време в предисловия.
Той отстъпи крачка назад и докторът видя жената в ръцете на Димитър. Старият лекар веднага стана сериозен.
— Вкарвайте я. Бързо.
Настаниха Ралица на кушетката в малкия му кабинет, който миришеше на лекарства и стари книги. Доктор Асенов беше от старата школа – от онези лекари, които разчитаха повече на опита и интуицията си, отколкото на модерната апаратура. Той я прегледа бързо и професионално. Измери пулса и температурата й, освети очите й с малко фенерче, внимателно огледа раната на главата.
— Комоцио. Не е много тежко, но има нужда от почивка. Обезводнена е, в шок. Дадох й успокоително и болкоуспокояващо. Коя е тя? Какво се е случило?
Андрей му разказа накратко и с половин уста за кучето, за разбитата яхта, за следите от експлозия. Пропусна имената, които Ралица беше споменала. Не искаше да въвлича стария си приятел повече от необходимото.
Докторът го слушаше, поглаждайки бялата си брада.
— Загазил си, момчето ми. Здравата си загазил. Тази жена не е някоя случайна туристка. Дрехите, ръцете й… всичко по нея крещи „пари“. А историята, която ми разказваш, мирише на много голяма беля.
— Знам — призна Андрей. — Затова дойдох при теб. Не мога да я оставя, но и не мога да отида в полицията. Поне докато не разбера какво става.
— Ще остане тук тази нощ. Ще я наблюдавам. Но утре трябва да решиш какво ще правиш. Не можеш да я криеш вечно.
Андрей кимна, изпитвайки огромно облекчение. Поне за няколко часа Ралица беше в сигурни ръце.
Върнаха се на кораба точно когато утрото започваше да обагря хоризонта в бледорозово. Умората тежеше на клепачите им като олово. Докато другите се опитваха да подремнат, Андрей остана на палубата, загледан в морето. Чувстваше се като капитан на кораб, навлязъл в непознати и бурни води без карта.
След няколко часа се върна в къщата на доктора. Ралица се беше събудила. Успокоителното беше подействало и треската беше спаднала. Тя седеше в леглото, подпряна на възглавници, а Шаро лежеше в краката й. Погледът й беше по-ясен, но все още изпълнен със страх и объркване.
— Къде съм? — попита тя с дрезгав глас.
— В безопасност — отговори Андрей. — Аз съм Андрей. Капитанът на кораба, който ви намери.
Тя го огледа внимателно. Лицето му, обрулено от вятъра, суровите му, но честни очи, вдъхваха странно доверие.
— Спомням си… кучето… острова… Благодаря ви.
— Как се казвате?
— Ралица.
— Ралица, трябва да ни кажете какво се случи. Намерихме ви до останките на яхта. Имаше следи от пожар, от взрив.
При думата „взрив“ тя потрепери.
— Беше… беше ужасно. Всичко стана толкова бързо. Чу се тътен… после огън навсякъде…
— Сама ли бяхте? — попита Андрей внимателно.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Не. Съпругът ми… Симеон… и синът ми, Мартин… бяха там. Мартин! О, боже, Мартин! Трябва да го намерим! Сложих го в спасителната лодка…
Тя започна да ридае неудържимо. Андрей изчака бурята от емоции да премине.
— Претърсихме всичко наоколо, Ралица. Не намерихме никого другиго.
— Не, не, той трябва да е жив! Трябва! — тя се вкопчи в ръката му с отчаяна сила. — Моля ви, намерете го!
— Ще направим всичко възможно — обеща той, макар да знаеше, че шансовете са минимални. — Имаше ли някой друг с вас?
Тя се поколеба за миг.
— Бизнес партньорът на съпруга ми, Виктор, трябваше да дойде. Но се отказа в последния момент. Каза, че имал среща…
Тя произнесе името му със смесица от страх и съмнение.
— Смятате ли, че той има нещо общо?
Ралица сведе поглед.
— Не знам… Те със Симеон имаха спорове напоследък. За пари, за бъдещето на компанията… Симеон не му вярваше. Мислеше, че Виктор иска да го измами.
Междувременно, в големия град, Виктор вече беше задействал втората част от плана си. С перфектно изиграна паника и скръб, той се беше свързал с бреговата охрана, за да съобщи, че яхтата на партньора му е в неизвестност. Новината бързо се разпространи в бизнес средите. Акциите на компанията им леко се понижиха.
Виктор свика извънредно заседание на борда на директорите.
— Приятели, колеги — започна той с треперещ глас. — Опасявам се, че се е случила ужасна трагедия. Симеон, Ралица и малкият Мартин са изчезнали в морето. Молим се за чудо, но трябва да бъдем реалисти. В негово отсъствие, съгласно клаузата в нашия партньорски договор, аз трябва да поема временно оперативното управление на компанията, за да предотвратим паника на пазарите и да осигурим стабилност.
Той представи документите, подготвени от адвокатите му отдавна. Някои от членовете на борда изглеждаха скептични, но никой не посмя да се противопостави открито. Трагедията беше твърде прясна.
След заседанието Виктор се заключи в кабинета на Симеон. Кабинетът, който скоро щеше да бъде негов. Той седна на стола му, прокара ръка по скъпото махагоново бюро. Чувството беше опияняващо. Власт. Пълен контрол. Оставаше само да намери документите за тайния проект на Симеон. Трябваше да са някъде тук – в компютъра, в сейфа…
Но докато се наслаждаваше на триумфа си, в съзнанието му се прокраднаха думите на Ралица, казани преди няколко седмици по време на един прием: „Брат ми, Павел, учи право. Толкова е умен, възхищавам му се.“
Студент. Дребна риба. Но Виктор знаеше, че понякога и най-дребните риби могат да пробият дупка в мрежата. Той вдигна телефона и набра номера на своя „специалист по сигурността“ – бивш полицай с мътна репутация.
— Намери ми всичко за един студент по право на име Павел. Брат на Ралица. Искам да знам къде живее, с кого се вижда, какво закусва. И дръж го под око.
Виктор не оставяше нищо на случайността. Докато официалното издирване на бреговата охрана тепърва започваше, неговата собствена, тайна операция вече беше в ход. Той трябваше да контролира разказа. А в неговия разказ нямаше оцелели.
Глава 6: Буря на сушата
Новината за изчезналата яхта достигна до Павел като леден удар в стомаха. Видя я в сутрешния новинарски блок по телевизията, докато пиеше набързо кафе преди лекции. Снимка на Симеон и Ралица, усмихнати, от някое светско събитие, а под нея течеше надпис: „Известен бизнесмен и семейството му в неизвестност след инцидент в морето“. Кафето имаше вкус на пепел в устата му. Светът му се завъртя. Той грабна телефона и трескаво започна да звъни на сестра си, на Симеон, дори на номера на яхтата, който имаше записан. Нищо. Само безкрайни, отчайващи сигнали „свободно“, които отекваха в празнотата.
Паниката го сграбчи. Той се облече набързо и се втурна към централата на компанията на Симеон. Трябваше да говори с някого, трябваше да получи информация. Сградата, в която преди беше влизал само веднъж, сега му изглеждаше зловеща и чужда. На рецепцията го посрещна студена учтивост.
— Имам уговорена среща с господин Виктор — излъга той, знаейки, че иначе никога няма да го допуснат.
Секретарката го погледна със съмнение, но трагичните обстоятелства явно я накараха да бъде по-снизходителна. След кратък разговор по вътрешната линия, тя му посочи асансьора.
Павел завари Виктор в кабинета на Симеон. Той разиграваше перфектно ролята на съсипания приятел. Очите му бяха зачервени, гласът му – дрезгав от „скръб“.
— Павел, момчето ми… Ужасно е. Не мога да повярвам…
— Какво знаете? — прекъсна го Павел, неспособен да участва в този театър. — Какво точно се е случило?
— Не знаем почти нищо. Бреговата охрана ги издирва. Имало е лошо време в района… Вероятно буря… — Виктор разпери безпомощно ръце.
— Буря? Вчера времето беше прекрасно! Аз самият гледах прогнозата! — възрази Павел. Умът му работеше трескаво, търсейки несъответствия.
— Морето е непредсказуемо, млади момко. Ти не разбираш тези неща.
— Искам да видя доклада на бреговата охрана. Искам да знам точното място, където е изгубен сигналът.
Виктор го погледна с ледено спокойствие, в което прозираше раздразнение.
— Това е работа на властите. Ти си просто… роднина. Нямаш достъп до такава информация. Най-доброто, което можеш да направиш, е да се прибереш и да се молиш. Не ни пречи тук. Имаме компания за спасяване.
Унизителното отношение на Виктор само засили подозренията на Павел. Той беше отпратен като досадна муха. Докато излизаше от сградата, той знаеше със сигурност две неща. Първо, официалната версия за „буря“ беше лъжа. И второ, Виктор криеше нещо.
Вместо да се прибере, Павел отиде в университетската библиотека. Сърцето му биеше до пръсване, но умът му, трениран да мисли логично и аналитично, започна да търси изход. Той не можеше да се бори с Виктор с пари или власт. Но можеше да използва единственото оръжие, което притежаваше – закона.
Заобиколен от прашните томове, той започна да рови. Търсеше информация за корпоративно право, за партньорски договори, за процедури при обявяване на смърт и наследяване на дялове. Знаеше, че всяка компания оставя след себе си хартиена следа. И беше решен да я намери.
Спомни си, че Ралица му беше споменала за огромна застраховка „Живот“, която Симеон беше сключил, с бенефициент компанията в случай на неговата смърт. Това беше стандартна практика за ключови фигури в големи корпорации. Но сега тази стандартна практика изглеждаше зловещо. Ако Симеон беше обявен за мъртъв, Виктор, като управляващ партньор, щеше да получи контрол не само над компанията, но и върху огромна сума пари. Мотивът беше налице.
През следващите дни Павел почти не спеше. Пропускаше лекции, хранеше се с пица на крак и прекарваше всяка свободна минута в своето малко разследване. Използвайки пропуските си за достъп до правни и търговски регистри, той започна да копае дълбоко във финансите на компанията. На пръв поглед всичко изглеждаше чисто. Но Павел беше упорит. Той започна да проверява не само основната фирма, но и десетките по-малки, дъщерни дружества и офшорни сметки, които Симеон използваше за оптимизиране на данъци.
И тогава го откри.
Няколко дни преди „инцидента“, огромна сума пари беше прехвърлена от една от тези дъщерни фирми към новорегистрирана компания на Каймановите острови. Компания, чийто собственик беше неизвестен. Но подписът под нареждането беше ясен – Виктор. Той беше използвал пълномощно, дадено му от Симеон преди години. Беше източил милиони от фирмата, точно преди да се отърве от партньора си.
Ръцете на Павел трепереха, докато гледаше документа на екрана на лаптопа си. Това беше повече от мотив. Това беше доказателство за предумишлено престъпление. Виктор не просто е искал да вземе компанията, той я е ограбвал. Симеон сигурно го е разбрал. И това е била причината за „инцидента“.
В същото време, Виктор беше задействал своята машина за манипулация. Той даде няколко интервюта пред финансови издания, в които говореше със скръб за „загубата на своя брат“ Симеон. Намекваше обаче, че в последно време партньорът му е бил „разсеян“ и „нестабилен“ заради „семейни проблеми“. Субтилно и без да казва нищо директно, той започна да гради един нов образ на Симеон – на човек, способен на безразсъдство, може би дори на самоубийство, повличайки и семейството си със себе си. Той също така пусна слуха, че Ралица е била нещастна, че е имала връзка и е искала да го напусне. Лъжите, като отровен бръшлян, започнаха да се увиват около паметта на жертвите му.
Виктор знаеше, че контролирайки информацията, контролира истината. Поне тази истина, която обществото щеше да види. Но не знаеше, че в едно малко рибарско селище истинската, жива истина бавно се възстановяваше. И че в един студентски апартамент един млад мъж току-що беше намерил нишката, която, ако я дръпнеше достатъчно силно, можеше да разплете цялата му мрежа от лъжи. Бурята вече не беше само в морето. Тя се надигаше с пълна сила и на сушата.
Глава 7: Цената на мълчанието
Минаха няколко дни. Дни, изпълнени с напрежение и несигурност на борда на „Перла“. Корабът стоеше закотвен в тихия залив, а екипажът живееше в състояние на постоянна тревога. Мъжете говореха малко, движеха се тихо, сякаш се страхуваха да не би някой да ги чуе. Всеки от тях усещаше тежестта на тайната, която пазеха.
Ралица все още беше в къщата на доктор Асенов. Физически се възстановяваше, но психически беше руина. Всеки шум я стряскаше, всеки непознат силует я караше да трепери. Единственото й успокоение беше присъствието на Шаро и кратките, но изпълнени със съчувствие разговори с Андрей, който я посещаваше всеки ден.
Но търпението на екипажа започваше да се изчерпва. Никола беше първият, който не издържа. Една вечер той се изправи срещу Андрей в камбуза.
— Не може да продължава така, капитане! — каза той с глух, напрегнат глас. — От дни се крием тук като престъпници. Жените ни звънят, питат кога ще се приберем. Какво да им кажа? Че сме намерили корабокрушенка и играем на спасители?
— Уловът се разваля в трюмовете. Ще загубим всичко — добави Михаил, който досега подкрепяше капитана, но също започваше да се огъва под напрежението.
— Имам семейство, Андрей! — почти извика Никола. — Имам деца! Не мога да рискувам да ме вкарат в затвора, защото сме решили да си играем на детективи. Тази жена си има нейния свят, ние – нашия. Нека се оправя сама! Трябва да я оставим и да се махаме!
Андрей го гледаше мълчаливо. Разбираше го. Всеки един от аргументите му беше разумен и основателен. Страхът на Никола беше и негов страх. Той също мислеше за жена си, за дъщеря си, за кредита, който висеше над главата му като дамоклев меч. Ако нещо се случеше с него, ако загубеше кораба, те щяха да останат на улицата.
Моралният избор, който беше направил в открито море, сега се изправяше срещу него с цялата си брутална цена. Цената на мълчанието беше висока – риск, страх, финансови загуби. Но каква беше цената на говоренето? Да предаде тази съсипана жена на хора, които може би искаха смъртта й? Да остави едно евентуално престъпление да бъде погребано в морските дълбини?
— Дайте ми още малко време — каза той уморено. — Само още малко. Трябва да измисля какво да правим.
Но той знаеше, че времето им изтича.
А Виктор не си губеше времето. Неговите хора работеха дискретно, но ефективно. Те не търсеха открито „оцеляла жена“. Разпитваха по крайбрежните кръчми и пристанища за нещо друго – за риболовен кораб, който е бил забелязан в района на инцидента по същото време. За кораб, който е променил курса си без видима причина. За екипаж, който се е забавил необичайно дълго в морето.
Един стар рибар от съседното селище си спомни. Беше видял „Перла“ да се отклонява на югоизток. Беше му се сторило странно, защото знаеше, че пасажите са в другата посока. Срещу няколко банкноти и бутилка ракия, паметта му се освежи още повече. Той даде описание на кораба и името на капитана му – Андрей.
Името стигна до Виктор. Той не познаваше такъв човек, но това нямаше значение. Беше следа. Тънка, но достатъчна. Той веднага нареди на хората си да проверят всичко за капитан Андрей и неговия кораб „Перла“. Откъде е, къде акостира обикновено, кои са хората от екипажа му. Мрежата започна бавно, но сигурно да се стяга около тях.
Ралица, без да знае за надвисналата опасност, се бореше със собствените си демони. С помощта на доктора и спокойствието на малката къща, паметта й започна да се прояснява. Тя си спомни още един детайл. Малък, но може би ключов.
— Преди взрива… — каза тя на Андрей по време на едно от посещенията му. — За много кратко, видях друга лодка в далечината. Моторна лодка, бърза. Стори ми се позната… Приличаше на лодката на Виктор. Той има една, държи я на частен кей.
— Сигурна ли сте? — попита Андрей.
— Не напълно… Беше далеч, а после… всичко избухна. Но имам чувството…
Това беше първото конкретно нещо, което свързваше Виктор с местопрестъплението. Вече не беше само въпрос на мотив и подозрения.
Андрей осъзна, че не могат да остават повече тук. Хората на Виктор рано или късно щяха да стигнат до това забравено от бога селище. Трябваше да преместят Ралица на друго, по-сигурно място. Място, където никой не би се сетил да я търси.
В главата му изникна едно име. Приятел от младостта, с когото бяха служили заедно в казармата. Човек, на когото имаше пълно доверие. Той отдавна се беше оттеглил от света и живееше сам в стара къща в планината, далеч от хората и цивилизацията. Беше малко странен, но верен приятел.
— Трябва да тръгвате — каза той на Ралица. — Още тази нощ. Ще ви заведа на сигурно място.
Тя го погледна с уплашени очи.
— А вие? Ами синът ми?
— Аз и хората ми ще започнем да търсим. Дискретно. Ще проверим всички острови и заливи в района. Ако тази спасителна лодка е излязла на брега някъде, ще я намерим. Но вие трябва да сте в безопасност, за да има смисъл от всичко това.
Ралица кимна. Тя нямаше друг избор, освен да се довери на този непознат мъж, когото съдбата й беше изпратила.
През нощта, под прикритието на тъмнината, Андрей изведе Ралица и Шаро от къщата на доктора. Той беше взел назаем старата кола на лекаря. Докато потегляха по черния път, който се виеше към планината, той погледна в огледалото за обратно виждане към морето и към своя кораб. Имаше чувството, че напуска своя свят и навлиза в друг, чужд и опасен. Цената на мълчанието току-що се беше покачила. Вече не ставаше дума само за укриване на информация. Ставаше дума за активно противопоставяне на могъщи и безскрупулни хора.
Глава 8: Скритият живот
Докато Андрей поемаше огромния риск да укрие Ралица, един от неговите хора водеше своя собствена, тиха и отчаяна битка. Димитър, готвачът, когото всички на борда смятаха за добродушен и леко наивен човек, криеше тайна, която го разяждаше отвътре.
Всяка стотинка, която спестяваше, всяка лев, който успяваше да задели от скромната си заплата, не отиваше при съпругата и двете му деца в родния му град. Отиваше при по-малката му сестра, Ивана.
Ивана беше самотна майка. Преди няколко години съпругът й я беше изоставил, оставяйки я с малка дъщеричка и куп дългове. Сякаш това не беше достатъчно, скоро след това лекарите откриха, че детето, малката Ани, страда от рядко и тежко заболяване, което изискваше постоянно, скъпоструващо лечение и няколко сложни операции в чужбина.
Димитър обожаваше племенницата си. Тя беше слънцето в неговия иначе сив и монотонен живот. Когато разбра за болестта й, той се закле, че ще направи всичко възможно, за да я спаси. Започна да работи двойно повече, поемаше всякакви допълнителни задачи, лишаваше се от всичко. Но парите все не стигаха.
В отчаянието си, той беше направил най-голямата грешка в живота си. Беше се обърнал към лихвар. Мъж с прякор Касапина, известен в пристанищните среди със своята жестокост и липса на милост. Димитър беше взел огромна сума пари, надявайки се, че с улова от няколко добри сезона ще успее да я върне.
Но уловът беше слаб, а лихвите по заема растяха с всеки изминал ден, превръщайки се в непосилно бреме. Касапина и неговите главорези започнаха да го притискат. Първо с телефонни обаждания, после с посещения в дома му, със заплахи към жена му и децата му. Димитър живееше в постоянен, парализиращ страх.
Тайната му го изолираше от останалите. Той не смееше да сподели с Андрей, защото се срамуваше и се страхуваше да не загуби работата си. Не смееше да каже на жена си, за да не я плаши. Носеше товара си сам, а той ставаше все по-тежък.
Ситуацията с Ралица само влоши нещата. Дните, които прекарваха, криейки се в залива, бяха дни, в които той не изкарваше пари. Дни, в които лихвите растяха. Дни, в които хората на Касапина можеха да решат, че той се укрива от тях.
Всяка вечер, докато другите говореха за опасността от хората, които може би търсеха Ралица, Димитър мислеше за другата, по-непосредствена и също толкова брутална опасност, която беше надвиснала над неговото семейство. Той се чувстваше разкъсан. Съчувстваше на Ралица и на капитана, но собственото му отчаяние беше по-силно. Той беше уязвим. Най-уязвимата брънка във веригата.
А Виктор и неговите хора знаеха как да намират такива брънки. След като получиха имената на целия екипаж на „Перла“, те започнаха щателна проверка на всеки един от тях. Андрей беше чист – с изключение на големия заем за образованието на дъщеря си, нямаше нищо, за което да се хванат. Никола и Михаил също бяха обикновени семейни мъже без тайни.
Но когато стигнаха до Димитър, картината беше различна. Не им трябваше много време, за да открият заема от Касапина. За хора като тях, да се свържат с лихвар като него беше лесно. Те говореха на един и същи език – езика на парите, страха и насилието.
Една вечер, докато Димитър се промъкваше към единствения обществен телефон в рибарското селище, за да се обади на сестра си, двама мъже го пресрещнаха в една тъмна уличка. Бяха едри, облечени в черни кожени якета и изглеждаха така, сякаш усмивката е непозната емоция за тях.
— Димитър, нали? — попита единият с глас, който звучеше като стържене на метал.
Сърцето на Димитър замря. Това не бяха хората на Касапина. Тези изглеждаха по-различно. По-професионално.
— Кои сте вие?
— Ние сме приятели. Приятели, които знаят за проблемите ти. За Касапина. За малката Ани.
При споменаването на името на племенницата му, кръвта се смрази във вените на Димитър.
— Не я замесвайте! Тя няма нищо общо!
— Разбира се, че няма — продължи мъжът с фалшива загриженост. — И ние искаме да си остане така. Искаме да й помогнем. Нашият шеф е много щедър човек. Той е готов да изплати целия ти дълг към Касапина. И да даде още толкова отгоре. Достатъчно за операцията на Ани. И за още много неща.
Димитър ги гледаше невярващо. Това не можеше да е истина. Беше твърде хубаво, за да е истина.
— Какво… какво искате в замяна?
— Нищо особено. Просто малко информация. Нашият шеф имаше малък инцидент в морето. Изгуби нещо ценно. Имаме основания да смятаме, че твоят капитан го е намерил. Една жена. Искаме просто да знаем къде е тя. Само това. Казваш ни, получаваш парите и всичките ти проблеми изчезват. Завинаги.
Светът на Димитър се сви до тази тъмна уличка, до тези две заплашителни фигури и до невъзможния избор, който му предлагаха. От едната страна бяха Андрей, човекът, който му беше дал работа и винаги се беше отнасял с него справедливо, и Ралица, нещастната жена, на която той самият беше помагал. Лоялността. Честта.
От другата страна беше спасението. Спасението от Касапина, от страха, от безсънните нощи. И най-важното – спасението на Ани. Животът на детето, което обичаше повече от всичко.
Той се бореше със себе си. Съвестта му крещеше „Не!“, но образът на болната му племенница беше по-силен. Той си представи как тя се усмихва, здрава и щастлива. Тази представа заличи всичко останало.
— Аз… аз не знам точно къде е сега — заекна той, опитвайки се да печели време, да успокои поне малко съвестта си. — Капитанът я отведе нанякъде. С кола. Каза, че отива към планината.
— Към планината, а? — повтори мъжът, а в очите му проблесна хищна светлина. — Това е добро начало. Ще ти дадем малко време да си спомниш повече детайли. И един съвет – не се опитвай да ни лъжеш. Ние знаем всичко. И за разлика от Касапина, не си играем на заплахи.
Мъжете се обърнаха и изчезнаха в мрака толкова бързо, колкото се бяха появили, оставяйки Димитър сам, треперещ, със сърце, разкъсано от вина и страх. Той беше направил първата стъпка по пътя на предателството. И знаеше, че няма връщане назад. Скритият му живот току-що се беше сблъскал по най-ужасяващия начин със скрития живот на Ралица, а последствията щяха да бъдат катастрофални.
Глава 9: Първият удар
Докато Димитър се бореше с демоните на съвестта си, Павел нанасяше своя първи удар. С копията на финансовите документи, доказващи измамата на Виктор, той отново отиде в централата на компанията. Този път беше по-уверен, по-решителен. Не се опита да стигне до Виктор, а поиска среща с главния финансов директор и с корпоративния адвокат на фирмата.
Отначало те се опитаха да го отпратят, но когато той сложи на масата документите за прехвърлянето на милионите към офшорната сметка, отношението им рязко се промени. В очите им се появиха притеснение и страх.
— Какво е това? Откъде го имате? — попита адвокатът, докато преглеждаше разпечатките.
— Това е доказателство, че докато вие всички жалеете за Симеон, неговият „най-добър приятел“ е ограбвал компанията — каза Павел с леден глас. — Имам основания да смятам, че изчезването на сестра ми и зет ми не е инцидент.
Финансовият директор пребледня.
— Това са много сериозни обвинения, млади момко…
— Знам. И имам намерение да ги отнеса в полицията и в медиите, ако не предприемете незабавни мерни за замразяване на всички пълномощия на Виктор до изясняване на случая.
Заплахата от публичен скандал беше нещо, от което всеки в този кабинет се страхуваше повече от всичко. Това щеше да срине акциите, да унищожи репутацията на компанията. Те се спогледаха. Знаеха, че Павел е прав.
След напрегнат разговор, те се съгласиха да свикат тайно заседание на борда, без присъствието на Виктор, за да обсъдят представените доказателства. Павел си тръгна с малка, но важна победа. Беше успял да посее семената на съмнението в сърцето на империята на Виктор.
Но Виктор беше като отровен паяк – усещаше и най-малкото трептене на мрежата си. Секретарката на адвоката, която му беше лоялна, веднага му докладва за посещението на „онзи студент“ и за извънредното заседание. Гневът на Виктор беше студен и пресметлив. Той беше подценил хлапака. Голяма грешка.
Още същата вечер, докато Павел се прибираше уморен в апартамента си, усещаше, че нещо не е наред. Вратата беше леко открехната. Той я бутна предпазливо и сърцето му подскочи. Вътре цареше пълен хаос. Книгите му бяха разпилени по пода, малкото мебели – преобърнати, чекмеджетата – изтръгнати. Лаптопът му беше разбит на парчета.
Това не беше обикновен обир. Крадците не биха си играли да унищожават всичко по този начин. Това беше послание. Предупреждение.
На стената, точно срещу вратата, с червен спрей беше написано: „СПРИ ДА РОВИШ“.
Павел се облегна на стената, а краката му омекнаха. Страхът, който досега беше успявал да потисне с адреналин и решителност, го връхлетя с пълна сила. Те знаеха. Знаеха какво прави. И бяха готови на всичко, за да го спрат. За момент му се прииска да се откаже. Да се скрие. Да забрави за всичко и да се върне към нормалния си живот. Но после пред очите му изникна образът на сестра му. На малкия Мартин. Гневът измести страха. Те нямаше да го уплашат. Бяха направили грешка. С този акт на насилие те му бяха доказали, че той е на прав път.
В същото време, далеч от града, в усамотената къща в планината, Ралица също си спомняше. Тишината, чистият въздух и чувството за сигурност, което й даваше приятелят на Андрей – мълчалив, брадат мъж на име Стоян, й помагаха да подреди мислите си.
Една вечер, докато седеше до огъня в камината, а Шаро спеше в краката й, един забравен спомен изплува в съзнанието й с кристална яснота. Спомни си паниката, огъня, виковете на Симеон. Спомни си как е грабнала спасителната жилетка на Мартин. Но си спомни и още нещо.
Жилетката беше от новия модел. Симеон ги беше купил съвсем скоро. Той беше обсебен от сигурността и технологиите. Тези жилетки имаха вграден малък, водоустойчив авариен локатор. Активираше се автоматично при контакт с вода и излъчваше слаб сигнал в продължение на няколко дни.
Ралица скочи на крака, а сърцето й заби лудо.
— Локаторът! — извика тя, макар в стаята да нямаше никой друг освен Стоян, който я погледна въпросително.
Тя се втурна да търси Андрей, който беше дошъл да й донесе провизии. Намери го да цепи дърва на двора.
— Андрей! Жилетката на Мартин! Има локатор! — извика тя задъхано.
Андрей спря, забил брадвата в дръвника.
— Какъв локатор?
— Авариен GPS маяк. Симеон ги купи. Излъчва сигнал, който може да бъде засечен със специална апаратура!
Лицето на Андрей светна. Това променяше всичко. Досега те търсеха на сляпо, като игла в копа сено. Сега имаха цел. Имаха надежда. Истинска, осезаема надежда.
— Какъв е обхватът? Колко време работи?
— Не знам точно… няколко дни, може би седмица. Сигналът е слаб, трябва да си близо, за да го хванеш. Но съществува! Мартин може да е жив! Може да е на някой остров, на някой бряг!
Надеждата в гласа й беше толкова силна, че сякаш можеше да се докосне. Тя се предаде и на Андрей.
Но веднага след първоначалната еуфория дойде и осъзнаването на проблема. Апаратурата за засичане на такива сигнали беше скъпа и специализирана. Притежаваха я само бреговата охрана и морската спасителна служба. А те не можеха да отидат при тях. Щяха да задават въпроси. Щяха да уведомят Виктор.
— Ще намеря начин — каза Андрей твърдо. — Познавам хора. Контрабандисти, стари морски вълци. Някой от тях трябва да има такова нещо.
Това беше огромен риск. Да се свържеш с престъпния свят означаваше да привлечеш още повече внимание. Но залогът беше животът на едно дете.
Новината за локатора беше лъч светлина в мрака. Но докато Ралица и Андрей се вкопчваха в тази нова надежда, хората на Виктор, предупредени от колебливото предателство на Димитър, вече бяха стеснили периметъра на търсенето си до планинския регион.
Първият удар беше нанесен и от двете страни. Войната вече не беше тайна. Тя излизаше наяве, а всяка от страните се готвеше за следващия, още по-жесток сблъсък.
Глава 10: Надпревара с времето
Надеждата, колкото и да беше силна, се сблъска с жестоката реалност: за да намерят Мартин, им трябваха пари и ресурси, каквито те нямаха. Специализираният приемник, за който говореше Андрей, струваше цяло състояние на черния пазар. Хората, които го притежаваха, не правеха услуги от добро сърце.
Андрей се върна на „Перла“ с тежко сърце. Екипажът го посрещна с мълчаливи, въпросителни погледи. Той им разказа за локатора. Новината беше посрещната със смесени чувства. Надежда за детето, но и страх от по-голямото забъркване.
— И откъде ще вземем пари за такава играчка, капитане? — попита прагматичният Никола. — Да не мислиш да продадем кораба? Той и без това е на банката.
Думите му бяха като сол в раната на Андрей. Той знаеше, че е изправен до стената. Взе решение, което отлагаше от години. В стара ракла в капитанската каюта, под купчина стари карти и навигационни уреди, той пазеше единственото наистина ценно нещо, което притежаваше, освен кораба. Стар джобен часовник от масивно злато, с гравиран семеен герб. Беше наследство от дядо му, капитан на търговски кораб, който беше обиколил света. Този часовник беше символ на семейната им връзка с морето, талисман, който Андрей никога не беше мислил да продава.
С треперещи ръце той го извади от кадифената торбичка. Студеният метал тежеше в дланта му, тежеше колкото и решението му. Но образът на Мартин, сам и изгубен някъде в морето, беше по-силен от сантименталността.
— Ще се справя — каза той на екипажа. — Намерете ми купувач. Някой дискретен.
Никола кимна. В пристанищните кръчми се въртяха всякакви хора. Щеше да намери.
В същото време, в планинското си убежище, Ралица също търсеше решение. Тя не можеше да стои безучастно, докато един непознат рибар продаваше семейната си реликва заради нея. Умът й трескаво превърташе възможности. И тогава се сети.
Сейфът.
Симеон, параноичен по отношение на сигурността, беше инсталирал малък, скрит сейф в стената зад една картина в тяхната градска къща. Там той държеше „железен запас“ – пачки с пари в брой в различни валути, няколко кюлчета злато, резервни документи и най-важното – криптиран хард диск, на който пазеше резервни копия на най-важните си файлове. Файлове, които вероятно включваха и детайлите за тайния му проект.
Проблемът беше, че къщата сега се охраняваше. Хората на Виктор със сигурност я наблюдаваха. Да се влезе там беше почти невъзможно. Но Ралица знаеше нещо, което те не знаеха. Знаеше за стария сервизен вход в мазето, който не се използваше от години и не беше свързан с алармената система. Знаеше и комбинацията на сейфа.
Тя трябваше да стигне до града. Трябваше да влезе в собствения си дом като крадец.
Планът беше безумно рискован, но беше единственият им шанс. Когато Андрей се върна, тя му го сподели. Той отначало беше категорично против. Беше твърде опасно.
— Те ви търсят! Да отидете там е като да влезете в устата на лъва!
— Аз познавам тази къща по-добре от всеки друг — настоя тя. — Знам как да вляза и да изляза, без никой да ме забележи. Но не мога да го направя сама. Трябва ми помощ. Трябва ми брат ми.
Тя погледна Андрей с отчаяна молба.
— Павел. Той е в града. Ако успеете да се свържете с него, без да ви проследят… той може да ми помогне. Той е единственият, на когото мога да се доверя.
Задачата беше почти невъзможна. Да се свържат с Павел, чийто телефон и апартамент със сигурност се подслушваха и наблюдаваха. Но Андрей знаеше, че тя е права. Парите и информацията в този сейф можеха да обърнат хода на събитията.
Той измисли сложен план. Използва стар, предплатен телефон, който никога не беше ползвал. Обади се не на Павел, а на негов колега от университета, чийто номер намери в старите контакти на дъщеря си. Представи се за служител на куриерска фирма и каза, че има спешна пратка за Павел, която не може да бъде доставена на адреса му. Уговориха среща на оживено място – пред централния вход на университета.
Андрей изпрати Михаил, най-младия и най-незабележим от екипажа. Облечен като студент, с раница на гръб, Михаил се сля с тълпата. Той намери колегата на Павел, предаде му бележка и изчезна, преди някой да успее да го огледа.
На бележката имаше само един адрес – на стара, изоставена църква в покрайнините на града, и час. Нищо повече.
Павел получи бележката. Инстинктът му подсказа, че това е важно. Че може да е свързано със сестра му. Той беше предпазлив. Знаеше, че го следят. Използва всички трикове, за които се сещаше – смени няколко автобуса, влезе в голям търговски център и излезе през задния вход, вървя през малки, преплетени улички. Най-накрая, сигурен, че е отървал „опашката“ си, той стигна до църквата.
Там, в полумрака на рушащата се сграда, го чакаше Андрей.
Срещата беше напрегната. Павел беше недоверчив, почти враждебен. Кой беше този човек? Какво искаше от него?
Андрей му разказа всичко. За кучето, за намирането на Ралица, за убежището в планината, за локатора. И за плана да влязат в къщата.
Когато чу, че сестра му е жива, Павел се срина. Облекчението и радостта бяха толкова големи, че за малко не го събориха на колене. След първоначалния шок, той веднага се съвзе. Умът му на юрист заработи на пълни обороти.
— Планът е добър — каза той. — Аз мога да отвлека вниманието на охраната. Ще инсценирам фалшив опит за влизане през главния вход. Докато те се занимават с мен, вие с Ралица ще имате прозорец от няколко минути да влезете през мазето.
Надпреварата с времето беше започнала. Всяка от страните се нуждаеше от едно и също нещо, скрито в онази къща – пари и информация. Едните – за да спасят живот, другите – за да го унищожат. През следващата нощ, в тихия и луксозен квартал, щеше да се разиграе една малка, но решаваща битка в тази необявена война.
Глава 11: Предателство в редиците
Докато Андрей и Павел планираха дръзката си операция, натискът върху Димитър достигна точката на кипене. Хората на Виктор не го оставяха на мира. Те знаеха, че той е тяхната врата към вътрешния кръг на Андрей.
Една сутрин, докато пазаруваше хляб в селището, един от тях седна на масата до него в малкото кафене. Той не каза нищо. Просто бутна пред него един таблет. На екрана имаше видео. Димитър видя сестра си, Ивана, да излиза от болницата. После камерата се премести и показа малката Ани, която си играеше на една люлка в близкия парк. Беше бледа и слабичка, но се смееше.
— Хубаво дете — каза мъжът до него, без да откъсва поглед от екрана. — Жалко, че здравето е толкова скъпо нещо. Нашият шеф е нетърпелив, Димитре. Информацията за „планината“ е твърде обща. Искаме нещо конкретно. И го искаме сега.
Сърцето на Димитър се сви от леден страх. Заплахата вече не беше завоалирана. Тя беше директна и насочена към най-милото му.
В същото време, телефонът му извибрира. Беше съобщение от сестра му. „Батко, парите от последното лечение свършват. Лекарите казаха, че следващата операция не търпи отлагане. Не знам какво ще правим.“
Той беше в капан. Отчаян.
Вечерта, хората на Виктор отново го намериха. Този път носеха куфарче. Отвориха го пред него. Вътре имаше пачки с банкноти. Огромна сума, повече, отколкото беше виждал през целия си живот.
— Това е твое — каза единият от тях. — Всичко. Дългът към Касапина е уреден. Това е за операцията на Ани. И за теб. Трябва само да направиш едно нещо. Капитанът ти ще тръгва тази вечер, нали? Отива към града. Ние знаем това. Искаме само да сложиш това в колата му.
Той му подаде малко, черно устройство, не по-голямо от кибритена кутийка. Беше магнитно. Проследяващо устройство.
— Слагаш го под калника на колата. Никой няма да разбере. Правиш го, взимаш парите и забравяш, че някога сме се срещали. Ти си спасяваш семейството, ние си вършим нашата работа. Всички са доволни.
Димитър гледаше устройството в ръката си, после парите, после отново устройството. В главата му беше буря. Той знаеше, че това е окончателното предателство. Вече не ставаше дума само за думи. Ставаше дума за действие, което щеше да изложи Андрей и Ралица на смъртна опасност.
„Той е добър човек. Той ми вярва“, крещеше един глас в него.
„Ани ще умре, ако не го направиш“, шепнеше друг, по-силен и по-коварен глас.
Той си спомни всички години на лишения, на страх, на безпомощност, докато гледаше как болестта изяжда детето. Спомни си арогантността на Касапина, заплахите, унижението. А сега пред него стоеше изход. Лесен, бърз, но мръсен.
Ръката му трепереше, докато посягаше към куфарчето.
— Аз… не мога да гарантирам къде точно отиват… — промълви той, опитвайки се да смекчи вината си.
— Няма нужда. Тази малка кутийка ще ни каже всичко, което трябва да знаем.
Той взе парите. Взе и проследяващото устройство. Сделката беше сключена. Душата му беше продадена.
По-късно същата вечер, докато Андрей се приготвяше да тръгне с колата на доктора, за да вземе Ралица и да я закара до уговореното място за среща с Павел, Димитър се навърташе наоколо.
— Да ти помогна с нещо, капитане? Да проверя гумите, маслото?
— Няма нужда, всичко е наред — отговори Андрей, без да му обръща особено внимание.
В един момент, докато Андрей се беше върнал до кораба, за да вземе нещо забравено, Димитър действа. С бързо, почти паническо движение, той се наведе до задната гума на колата и прикрепи устройството дълбоко под калника, на място, където не можеше да се види лесно. Металът изщрака тихо. Звукът на предателството.
Когато се изправи, лицето му беше бледо като платно. Михаил, който излизаше на палубата, го видя.
— Добре ли си? Изглеждаш болен.
— Нищо ми няма. Просто… времето — излъга Димитър и бързо се прибра в камбуза.
Но нещо в изражението му, в паниката в очите му, притесни Михаил. Той не каза нищо, но заподозря, че нещо не е наред.
Малко по-късно Андрей потегли. Той караше към планината, без да подозира, че всяко негово движение се следи. Че малката черна кутийка, прикрепена към колата му, излъчва сигнал, който води хищниците право към плячката им.
Димитър седеше в камбуза, стиснал в ръце мръсните пари. Те не му носеха облекчение, а само лепкаво, задушаващо чувство на вина. Той беше спасил племенницата си. Но на каква цена? Цената на живота на хората, които му се бяха доверили.
В отчаянието си, той взе едно решение. Не можеше да ги предупреди директно. Хората на Виктор го наблюдаваха. Но можеше да опита нещо друго.
Той изпрати съобщение до Михаил. Съобщение, което нямаше никакъв смисъл на пръв поглед. „Спомняш ли си онзи път, когато скъсахме мрежата на скалите до нос Иракли? Трябва да внимаваме пак там.“
Това беше техен код. Преди години, по време на буря, те бяха попаднали в капан близо до нос Иракли, защото навигационната им система се беше повредила и ги беше подвела. „Повредена навигация“. „Капан“. Михаил щеше да разбере. Или поне Димитър отчаяно се надяваше на това. Беше сламка, за която се хващаше, опит да изкупи поне малка част от вината, която го смазваше. Но може би вече беше твърде късно.
Глава 12: Адвокатски игри
След бруталното нахлуване в апартамента му, Павел осъзна, че не може да продължи да се бори сам. Доказателствата, които имаше, бяха солидни, но Виктор беше твърде силен, твърде влиятелен. Той можеше да го смачка, преди Павел изобщо да стигне до съда. Трябваше му съюзник. Някой с опит, смелост и безупречна репутация.
Имаше само един човек, който отговаряше на това описание – професор Атанас, един от неговите преподаватели в университета. Атанас беше жива легенда в юридическите среди. В по-младите си години беше един от най-добрите наказателни адвокати в страната, известен с това, че поемаше „невъзможни“ каузи и ги печелеше. Сега, на преклонна възраст, той се беше оттеглил от активната практика и преподаваше, предавайки опита си на новото поколение. Но всички знаеха, че умът му е остър като бръснач, а бойният му дух не е угаснал.
Павел събра цялата си смелост и отиде в кабинета му след лекции. Професор Атанас го посрещна с обичайната си лека ирония.
— Господин… — той погледна в списъка си. — А, да. Един от малкото, които не спят по време на лекциите ми. С какво мога да бъда полезен? Някакъв заплетен казус с изгубена вещ под наем?
— Нещо много по-сериозно, професоре — отговори Павел и без да губи време, разказа цялата история. За изчезналата си сестра, за подозренията си към Виктор, за финансовите измами, които беше открил, за нахлуването в апартамента му. Говореше бързо, страстно, а в гласа му се усещаше смесица от гняв и отчаяние.
Професор Атанас го слушаше без да го прекъсва, като само от време на време си водеше бележки в стар, очукан бележник. Когато Павел свърши, в кабинета настана тишина. Старият адвокат свали очилата си, потърка уморено очи и се загледа през прозореца.
— Виктор… — промълви той. — Познавам го. Или по-скоро познавам типажа. Хищник, облечен в скъп костюм. Такива са най-опасните. Те не оставят кървави следи, а само хартиени.
Той се обърна към Павел. В очите му вече нямаше ирония, а проблясваше старата искра на боец.
— Документите, които си намерил, са добро начало. Но не са достатъчни, за да го осъдят за убийство. Доказват само финансова измама. За да го свържем с инцидента, ни трябва нещо повече. Трябва ни свидетел.
— Сестра ми е жива — каза тихо Павел.
Очите на професора се разшириха.
— Какво? Къде е тя?
Павел му разказа и за Андрей, и за укриването й. Атанас слушаше с нарастващ интерес.
— Един рибар с чувство за чест… Това вече е рядкост в наши дни. Значи имаме жив свидетел. Това променя всичко. Но тя е в огромна опасност. Трябва да действаме бързо и много, много умно.
Интересът му беше събуден. Това не беше просто юридически казус. Това беше битка срещу злото в най-чистия му вид. Беше предизвикателство, на каквото не се беше натъквал от години.
— Ще ти помогна — каза той. — И то не като твой професор, а като твой адвокат. Про боно, разбира се. Не бих пропуснал такова забавление за нищо на света.
В следващите няколко часа кабинетът на професора се превърна в боен щаб. Двамата, старият вълк и младият му ученик, започнаха да градят своята стратегия. Те не можеха да отидат директно в полицията. Виктор имаше контакти навсякъде и щеше да научи веднага, давайки му време да прикрие следите си или да „убеди“ свидетелите да мълчат.
— Трябва да го ударим от две страни едновременно — каза Атанас, чертаейки схеми на един лист. — Корпоративна и наказателна. Ще използваме твоите финансови доказателства, за да започнем атака срещу него в самата компания. Ще подготвим иск от името на сестра ти, като акционер, за злоупотреба с доверие и източване на средства.
— Ще подадем искане за обезпечителна мярка — добави Павел, влизайки в ритъм. — Запор на личните му сметки и забрана да се разпорежда с фирмени активи. Това ще го парализира финансово.
— Точно така! — усмихна се Атанас. — Ще го превърнем в хартиен тигър. Докато той е зает да се бори с адвокатите си на корпоративния фронт, ние ще подготвим удара на наказателния. Ще съберем всички доказателства, ще подготвим показанията на сестра ти и на рибарите. И когато му сервираме всичко накуп, прокуратурата няма да има избор, освен да действа.
Планът беше брилянтен. Вместо да се бият по правилата на Виктор, те щяха да го вкарат в своята територия – съдебната зала. Щяха да превърнат парите и властта му от оръжие в слабост.
Професор Атанас се свърза със свои стари контакти – доверени нотариуси, счетоводители, дори бивши полицаи. Той започна да събира малка, но лоялна армия. Павел, от своя страна, подготвяше документите, работейки ден и нощ. За пръв път от началото на този кошмар, той чувстваше, че не е сам. Че има шанс.
Те започнаха своята тиха, юридическа война. Внесоха исковете в съда в края на работния ден в петък, за да хванат Виктор неподготвен и да му дадат минимално време за реакция преди уикенда. Нотариуси връчиха призовките в лъскавия му офис пред очите на всичките му служители.
Ефектът беше точно такъв, какъвто Атанас беше предвидил. Виктор беше вбесен. Унижен. Той беше свикнал да напада, а не да се защитава. Сега някакъв си пенсиониран професор и едно хлапе го предизвикваха на негова територия.
Той веднага мобилизира своята армия от скъпоплатени адвокати. Започнаха се процедурни хватки, обжалвания, контра-искове. Започна една сложна и мръсна игра на надлъгване, в която всяка запетая в закона имаше значение.
Но докато Виктор беше зает с тази нова, неочаквана заплаха, той не осъзнаваше, че това е само димна завеса. Истинската опасност за него се придвижваше с една стара кола по един черен път, носейки със себе си спомени за огън, вода и едно малко устройство, което излъчваше сигнал на надеждата. Адвокатските игри бяха започнали, но те бяха само прелюдия към истинската, финална битка.
Глава 13: Окото на бурята
Нощта беше тъмна и безлунна, идеална за това, което предстояше. Андрей караше старата кола на доктора по тесен, разбит път, който се виеше към покрайнините на града. До него седеше Ралица, притихнала и напрегната. На задната седалка Шаро скимтеше тихо, сякаш усещаше тревогата им.
Планът беше рискован. Те трябваше да се промъкнат в силно охранявана къща, да отворят сейф и да се измъкнат незабелязано. Всичко това, докато знаеха, че безмилостни убийци ги търсят.
В същото време Павел изпълняваше своята част. Той паркира очуканата си кола на няколко преки от дома на Симеон и Ралица и тръгна пеша. С качулка, нахлупена над главата, той се приближи до високата ограда. Както бяха предвидили, в паркирана на отсрещния тротоар кола седяха двама души – охраната на Виктор.
Павел пое дълбоко дъх и се затича към оградата, като нарочно вдигаше колкото се може повече шум. Той се опита да се прекатери, но го направи тромаво и умишлено неуспешно. Алармата, свързана с оградата, се разпищя оглушително в нощната тишина.
Охранителите изскочиха от колата си, вадейки оръжия.
— Стой! Не мърдай!
Павел се престори на уплашен, вдигна ръце и започна да заеква някакво несвързано обяснение. Точно както се бяха надявали, цялото им внимание беше приковано към него.
Това беше сигналът.
От другата страна на имота, в най-тъмната и обрасла с бурени част, Андрей и Ралица се промъкнаха през малка, ръждясала врата в оградата, която водеше към сервизния двор. Ралица се движеше бързо и безшумно в тъмнината, водена от спомените си. Тя ги заведе до едва забележим капак на земята, скрит под стари саксии. Входът към мазето.
С общи усилия го повдигнаха. Спуснаха се по студените, влажни стъпала. Въздухът беше застоял и миришеше на пръст. С помощта на малко фенерче те се озоваха в огромното, пълно със стари вещи мазе.
— Насам — прошепна Ралица и го поведе през лабиринт от сандъци и покрити с бели платнища мебели.
Стигнаха до вътрешна стълба, която водеше към първия етаж. Изкачиха се тихо. Всяка скръцнала дъска караше сърцата им да подскочат. Къщата беше призрачно тиха, потънала в мрак. Но за Ралица тя беше пълна с призраци – спомени за смях, сълзи, самота.
Стигнаха до кабинета на Симеон. Ралица отиде до голямата картина, изобразяваща морски пейзаж, и я отмести. Зад нея се виждаше металната врата на сейфа. Пръстите й трепереха, докато въртеше комбинацията. Клик. Клик. Клик. Дръжката се завъртя. Сейфът беше отворен.
Вътре имаше точно това, което беше казала. Пачки с пари, злато, документи. И малък, черен хард диск. Ралица грабна всичко и го напъха в една чанта.
— Да се махаме! — прошепна Андрей.
Но в този момент отвън се чуха гласове. Шум от автомобилни гуми.
— Бързо, хванали са го! — чу се нечий вик.
Сърцето на Ралица замря. Павел. Хванали са брат й.
Но Андрей осъзна нещо друго. Гласът не беше на полицай. Идваха още хора. Хората на Виктор. Проследяващото устройство. Бяха ги намерили.
— Капан е! Трябва да се махаме, веднага!
Те се втурнаха обратно към мазето. Но вече беше късно. Чуха как входната врата се отваря с трясък. Силни лъчи от фенерчета започнаха да шарят из къщата.
— Претърсете навсякъде! Шефът каза, че са тук!
Андрей и Ралица се спотаиха зад едни стари сандъци в най-тъмния ъгъл на мазето. Чуваха стъпките над главите си. Чуваха грубите гласове. Бяха в капан.
Изведнъж Шаро, който досега беше стоял абсолютно неподвижен, изръмжа тихо. Андрей веднага затисна муцуната му. Но кучето гледаше напрегнато към един друг ъгъл на мазето, където имаше стара вентилационна шахта, покрита с ръждясала решетка.
Планът на Димитър. Съобщението. „Повредена навигация“. „Капан“. Сега всичко имаше смисъл. Михаил беше получил съобщението. Беше го разбрал. И беше предупредил Андрей. Точно преди да тръгне, Андрей беше получил странно обаждане от Михаил, който го беше помолил да провери нещо под задната гума, защото „му се сторило, че нещо трака“. Андрей беше намерил устройството. Беше го махнал.
Но как тогава хората на Виктор ги бяха намерили?
Отговорът дойде от разговорите на мъжете над тях.
— Добре, че онзи готвач ни каза, че ще се срещат с братчето. Иначе щяхме да чакаме сигнал от бръмбара до утре.
Димитър. Той не само беше поставил устройството. Той ги беше предал отново. Умишлено или не, беше ги вкарал директно в капана.
Но предупреждението на Михаил беше дало на Андрей няколко минути преднина. Докато караше към града, той беше разбрал, че са разкрити. Беше се обадил на Павел и бяха променили плана в последния момент.
— Тук няма никой! — извика един от мъжете. — Да проверим мазето!
Стъпките започнаха да слизат по стълбите.
Андрей погледна към вентилационната шахта, към която сочеше Шаро. Беше тясна, мръсна, но беше единственият им шанс.
— Натам! — прошепна той на Ралица.
Той изкърти решетката с едно рибарско ножле. Пръв се промуши Шаро. После Ралица. Беше тясно, почти не можеше да диша. Андрей влезе последен, дърпайки чантата след себе си.
Те пълзяха в прашния, задушен мрак на шахтата, докато под тях мъжете на Виктор претърсваха мазето. Чуваха ругатните им, когато не ги намериха. Шахтата ги изведе в задния двор, на стотина метра от къщата.
Тичайки, приведени, те се измъкнаха от имота и изчезнаха в нощта. Бяха успели. Имаха парите, имаха и диска. Но бяха разкрити. Вече нямаше сигурни места. Кошарът се беше стеснил до краен предел.
Отдалеч видяха как хората на Виктор изкарват Павел от двора. Не го арестуваха. Натикаха го в една кола и потеглиха с мръсна газ. Бяха го отвлекли. Залогът в играта току-що се беше покачил до човешки живот. Окото на бурята ги беше пропуснало на косъм, но сега те навлизаха в най-яростната й, смъртоносна част.