Мислех, че да отида на почивка с непознат, за да накарам бившия си да съжалява, че ме е оставил, е перфектният план. Изглеждаше съвсем просто: да изглеждам щастлива, да го накарам да осъзнае грешката си и да гледам как всичко си идва на мястото. Но с всеки изминал ден нищо не се развиваше, както очаквах, което ме накара да поставя всичко под въпрос.
Може би бях направила най-голямата лудост в живота си, но вече нямаше връщане назад. Бях на летището, нервно гледайки телефона си на всеки няколко секунди, чудейки се дали Травис ще се появи. Цялата ситуация ми се струваше абсурдна.
Преди няколко дни той беше просто непознат в бара, човек, когото едва познавах. Спомних си как спомена между другото, че е с ограничен бюджет, докато аз, съсипана, му разказвах как Джош ме е напуснал.
По някакъв начин, в този хаос от разговори, в ума ми се зароди една дива, импулсивна и може би дори брилянтна идея.
— Здрасти — един глас прекъсна мислите ми. Беше Травис.
— О, здрасти — казах, опитвайки се да изглеждам спокойна.
— Все още ли мислиш, че това е добра идея? — попита той.
— Не съм сигурна — признах. — Но може би ще проработи. А ти?
— Нямам никакви оплаквания. Отивам на почивка с хубаво момиче и дори ми плащат за това — каза Травис с усмивка.
Почувствах как бузите ми пламват.
— Ако бях хубава, нямаше да ме остави — отвърнах.
— Той е просто идиот — каза Травис категорично.
Преминахме проверката за сигурност и се качихме в самолета. Тогава го видях: Джош. И, разбира се, новата му приятелка беше до него. Изглеждаше изненадан да ме види.
— Ари? Какво правиш тук? — попита.
Почувствах как Травис плъзна ръка около кръста ми.
— Отивам на почивка с приятеля си — казах, макар че едва успях да прикрия паниката, която бушуваше вътре в мен. Исках Джош да ревнува, но той изглеждаше напълно невъзмутим.
— Да, имахме нужда от време само за нас двамата — добави Травис с мек тон.
— О, ние правим същото… — започна Джош, но Травис го прекъсна.
— Съжалявам, трябва да намерим местата си — каза той и ме поведе напред.
Все още бях замаяна, когато седнахме и закопчахме коланите си. Едва тогава най-накрая успях да му благодаря.
— Напълно замръзнах. Благодаря, че се намеси.
— За това съм тук — отговори той с игрива усмивка.
Докато самолетът излиташе, гледах през прозореца, наблюдавайки въртящите се облаци под нас, и повтарях всичко в главата си.
Планът беше прост, поне на хартия. Да направя Джош ревнив, да го накарам да съжалява, че ме е изпуснал, и да си го върна.
Бях обмислила всеки детайл, уверявайки се, че всичко изглежда естествено. Предполага се, че Травис и аз трябваше да изглеждаме като щастлива и безгрижна двойка.
Дори да отседнем в същия хотел като Джош не беше случайност. Благодарение на общи приятели знаех всичко за плановете му за почивка. Сега оставаше само да изиграя ролята си и да го накарам да осъзнае.
Когато пристигнахме в хотела, умората ме удари като тон тухли. Бях готова да зарежа всичко и просто да се строполя в леглото.
Но тази надежда се изпари в момента, в който отворихме вратата и видяхме стаята.
— Има само едно легло — казах с глас, треперещ от изненада.
— Да, виждам — отвърна Травис, твърде развеселен от ситуацията.
— Това трябва да е грешка. Резервирах стая с две легла — настоях, вече посягайки към телефона.
— Може би са се объркали — каза Травис. — Няма проблем. Можем да го споделим.
— Разбира се, че не — отвърнах остро.
— Какъв е проблемът? Страх те е, че Джош ще разбере? Не е ли точно това, което искаше? — пошегува се той.
— Не мога да спя в едно легло с някой, когото едва познавам — заявих твърдо.
— Защо не? Това е само сън — отвърна спокойно.
— Защото не е правилно… Аз не съм такъв човек — настоях.
— Ти си твърде скована — каза Травис, поклащайки глава.
— А ти си твърде лежерен — отвърнах рязко.
Без да кажа повече, се отправих към рецепцията, за да уредя проблема. Но когато обясних ситуацията, рецепционистката ми каза, че няма никаква грешка.
— Изрично резервирах стая с две легла — настоях.
— Какъв е проблемът, Ари? Нещо не е наред? — внезапно се чу гласът на Джош, който ме хвана неподготвена.
— Какво? Не, никакъв проблем — заекнах.
— Ами, имаме едн… — започна рецепционистката.
— Всичко е перфектно — прекъснах я. — Стаята е прекрасна. Много романтична. Аз и приятелят ми сме във възторг.
Рецепционистката изглеждаше объркана, но не настоя повече.
— Значи… приятел? — каза Джош с подигравателна усмивка. — Не очаквах да продължиш напред толкова бързо.
— Е, ти не си тук сам точно — отвърнах.
— Но ние сме различни — каза той.
— Аз реших да намеря някой, който да ме цени — казах с усмивка, преди да се отдалеча.
За моя изненада почувствах странно чувство на сила. Преди седмица си представях как му се моля да се върне при мен. А сега? Вече не толкова.
Върнах се в стаята и казах на Травис, че оставаме и че да не задава въпроси.
Решихме да си легнем рано, всеки на своята страна на леглото. Аз се разположих възможно най-далече от него.
— Значи си от този тип хора — каза Травис точно когато започвах да заспивам.
В началото не разбрах какво има предвид. После осъзнах… и усетих как лицето ми пламва.
Без да мисля, грабнах една възглавница и го ударих с нея, смеейки се въпреки себе си.
— Ти си невъзможен — измърморих, обръщайки се с лице към стената.
Зад мен звучеше смехът му – силен и безгрижен, сякаш нямаше нито една грижа на света.
По някакъв странен начин това беше успокояващо. Заспах с този звук, с устни, неволно извити в усмивка.
Следващите дни минаха в забързан водовъртеж от внимателно планирани срещи с Джош и новата му приятелка.
Травис и аз играехме перфектната, щастлива двойка. За моя изненада, не изглеждаше престорено.
Травис правеше всичко толкова лесно. Беше забавен, спонтанен и имаше необяснимата способност да ме накара да забравя защо всъщност съм тук.
Прекарвахме следобедите, строейки пясъчни замъци, смеейки се, когато Травис настояваше, че моят прилича на „наклонена палачинка“.
Имитирахме прекалено ентусиазирани туристически гидове, докато не се разплаках от смях. А в океана се пръскахме като деца, докато вълните поглъщаха нашите смехове.
С Травис почувствах нещо, което не очаквах — спокойствие.
Една вечер, след вечеря, Травис изведнъж стана.
— Хайде — каза, подавайки ми ръка.
— Къде? — попитах подозрително.
— Довери ми се — отвърна той и ме поведе към плажа.
— Знаеш, че не бива да сме тук през нощта — прошепнах, оглеждайки се притеснено.
— Спокойно. Какво е най-лошото, което може да се случи? — каза, преди да ме вдигне и да ме понесе към водата.
Изпищях, засмях се и го умолявах да ме пусне, но той не спря, докато и двамата не бяхме напълно мокри.
Дори тогава не ме пусна.
— Ти си луд — казах, все още смеейки се.
— И? — попита той, взирайки се в очите ми.
За миг времето сякаш спря. Лицата ни се приближиха…
Но тогава реалността ме удари като тон тухли.
Отдръпнах се, мърморейки нещо за Джош.
Докато вървях обратно към брега, осъзнах, че все по-малко мисля за Джош.
Седнах на пясъка и не можех да се отърва от чувството на обърканост.
— Защо искаш да се върне? — попита Травис, присъединявайки се към мен.
— Искам го, нали? — отвърнах неубедително.
— Наистина ли? — повтори той, с нотка на съмнение в гласа си.
— Бяхме заедно дълго време — опитах се да се защитя.
— Но не те е ценил. По това, което ми разказа, те е карал да се чувстваш малка — каза Травис.
— Това не е вярно — отвърнах защитно.
— Може би просто не го виждаш. Говорих с него. Не изглежда като страхотен тип.
— Говорил си с него?! — ахнах.
— Дойде да ме пита дали сме сериозни — обясни Травис. — Но той не те заслужава, Ари. Не вижда колко невероятна си.
— И по какъв начин съм невероятна? — попитах, истински любопитна.
— Умна си, забавна, невероятна…
— Спри — прекъснах го, но той продължи.
— Намръщваш се, когато пиеш газирани напитки. Прекалено сладка си, когато се ядосваш. И определено хъркаш.
— НЕ хъркам! — възкликнах, леко го ударих.
— Хъркаш. Бих се обзаложил — засмя се той. — Добра си с всички, дори когато не го заслужават. А споменах ли колко си красива и умна?
Взрях се в него, с учестено сърце.
И тогава, без да мисля, го целунах.
Не беше като да целуна Джош.
Беше по-добро.
По-топло.
Истинско.
Когато най-накрая се отдръпнах, Травис се усмихна.
— Еха, това не го очаквах.
— Млъкни — отвърнах, смеейки се, докато се накланях отново към него. За първи път от много време се чувствах напълно спокойна.
На следващата сутрин се събудих от нечие разтърсване. Но не беше Травис.
Отворих очи и видях Джош, застанал до мен.
— Трябва да поговорим — каза той.
Неохотно го последвах навън.
— Какво има? — попитах.
— Не мога да го понеса, Ари. Да те виждам с друг… Все още те обичам. Бях идиот. Моля те, върни се при мен — умоляваше той.
Преди да осъзная какво става, ме целуна.
Но вместо вълнението, което очаквах, не почувствах нищо.
Абсолютно нищо.
Грубо го отблъснах.
— Не, Джош. Не мога да продължавам така — казах му. — Вече имам някого, който ме вижда такава, каквато съм, и не мога да го изгубя.
— Можем да оправим всичко — настоя той.
— Не — казах твърдо.
Обърнах се, за да потърся Травис, но той беше изчезнал.
Сърцето ми се сви.
Вероятно беше видял всичко.
Хукнах из хотела, отчаяно търсейки го.
Накрая го забелязах да излиза от стаята ни с куфар в ръка.
— Травис! — извиках.
Той не спря.
— Моля те, почакай!
Той се поколеба, но не се обърна.
— Вече имаш това, което искаше. Повече не ти трябвам — каза студено.
— Не, грешиш. Не искам него — прошепнах с разтреперан глас. — Искам теб. Ти си единственият, който ме е карал да се чувствам така. Ужасявам се при мисълта да те загубя.
Той ме погледна, лицето му беше неразгадаемо.
— Казах му „не“ — добавих тихо.
Все още не каза нищо.
Сърцето ми се късаше.
— Моля те, Травис. Не си тръгвай.
След цяла вечност той изпусна куфара и тръгна към мен.
Взе лицето ми в ръцете си и ме целуна, сякаш от това зависеше животът му.
— В крайна сметка спането в една и съща стая не беше толкова лоша идея — прошепнах през сълзи.
— Най-добрата идея на света — усмихна се той, преди отново да ме целуне.
Слънцето се издигаше над хоризонта, морето шумолеше тихо, а аз стоях в обятията на човек, когото никога не бях очаквала да обичам.
Понякога животът не ни дава това, което искаме.
Дава ни нещо по-добро.