Шофьорът на таксито се поколеба преди да потегли от бордюра. Погледна в огледалото за обратно виждане към възрастната жена, която стоеше на тротоара, подпирайки се на бастун, а до краката ѝ – малка болнична чанта.
— Сигурна ли сте, че ще се оправите, госпожо? — попита той през отворения прозорец. — Изглежда, че няма никой у дома.
Марта се насили да се усмихне, въпреки че студеният есенен вятър преминаваше през тънкото ѝ палто.
— Добре съм, млади човече. Синът ми… сигурно току-що е излязъл. Благодаря ви.
Щом таксито се отдалечи, усмивката изчезна. Марта бе на седемдесет и две. Току-що бе прекарала две седмици в кардиологично отделение след лек инфаркт. Беше звъняла три пъти на сина си, Кевин, за да му каже, че я изписват. Не ѝ беше отговорил нито веднъж.
Тя се обърна към къщата. Двуетажна колониална постройка — домът, който с покойния си съпруг Артър купиха преди четири десетилетия. Мястото, където бяха отгледали Кевин. Където бяха празнували Коледа. И където преди шест месеца Артър издъхна за последно.
Марта тръгна бавно по пътеката, краката ѝ трепереха от слабост. Бръкна в чантата си за ключа, постави го в ключалката… но той не се завъртя.
Намръщи се. Завъртя отново. Нищо. Отдръпна се назад. Ключалката блестеше. Нова. Без драскотини. Чужда.
Първо я обзе объркване, после студен ужас. Тогава го видя.
На масивната дъбова врата имаше залепен лист хартия. Краищата му хлопаха от вятъра. Текстът беше изписан с едри, заплашителни букви:
НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА ЧУКАШ. ТОВА ВЕЧЕ Е МОЯТА КЪЩА. ТАТКО Я ОСТАВИ НА МЕН. ЗА ТЕБ ТУК НЯМА МЯСТО. ОТИВАЙ В ДОМ ЗА СТАРИ ХОРА. — КЕВИН
Думите я удариха по-силно от инфаркта.
„Търтей…“ — ехтеше в съзнанието ѝ.
Тя го бе носила девет месеца. Плати му колежа. Бдяла е над леглото му при всяка температура. А сега, на прага на дома, който тя бе съградила, бе наречена „търтей“.
Кевин живееше в заблуда, която кристализира след погребението на Артър. Вярваше в някакъв старомоден „закон на единствения син“. Вярваше, че щом няма писмено завещание, имотът автоматично е негов. И че майка му е просто гостенка в наследството му.
Преди години Марта щеше да крещи. В по-слаб момент — да се свлече на верандата, да плаче, докато съседите извикат полиция.
Но сега не направи нито едно от тези неща.
Тя се втренчи в листа, а вместо болка в нея се надигна необичайна, ледена яснота. Скърбта по сина, който си мислеше, че има, отстъпи място на дълбоко уважение към мъжа, когото бе загубила.
Марта докосна студената дървена повърхност.
— О, Артър… — прошепна. — Бил си прав. Толкова го защитавах. Толкова вярвах, че ще порасне. А ти си знаел. Винаги си знаел.
Тя не почука.
Не извика.
Не се опита да влезе.
Премести се до градинската пейка, която Артър бе изработил, и седна. Извади телефона си.
Не набра Кевин.
Набра друг номер — този, който беше запомнила преди пет години.
— Господин Хендерсън — каза тя спокойно. — Случи се. Точно както Артър предвиди. Кевин е сменил ключалките… Да, стоя на верандата. Донесете папката. И ключаря. И… може би шерифа.
Затвори. Уви палтото около себе си и зачака — не като жертва, а като генерал, чакащ артилерията.
Вътре в топлата, осветена дневна кипеше ликуване.
Кевин лежеше в любимия кожен фотьойл на баща си, с чаша скъпо уиски в ръка. Срещу него съпругата му Джесика сравняваше мостри за боя.
— Мразя тези тапети — изсумтя тя. — Миришат на старци. Ще съборим всичко. Тук трябва отворено пространство.
Кевин се засмя сухо.
— Прави каквото искаш, скъпа. Вече е наше. Най-после.
— Сигурен ли си, че няма да се върне? — попита Джесика. — Ако има ключ?
— Смених ключалките сутринта — похвали се той. — Като види бележката, ще отиде да реве при леля си. Свърших с нея. Татко го няма, законът си е закон. Аз съм единственият син. Който живее в къщата — тя е негова. Аз съм тук. Тя е вън.
Вдигна чашата.
— Заслужавам този дом. Тридесет години слушах нотациите на стареца. Това ми е заслуженото.
И двамата се засмяха — точно когато фарове осветиха прозореца.
Десет минути по-късно се чу силно пробиване.
Кевин подскочи, разля уискито.
— Какво, по…?
— Тя се опитва да влезе! — изпищя Джесика.
— Ще се разправя с това — изръмжа той и тръгна към вратата, готов да сплаши собствената си майка.
Но вратата се отвори преди да стигне до нея.
Не беше само Марта.
В коридора стоеше тя — изправена, въпреки умората — заедно с двама униформени полицаи, адвокатът Хендерсън с кожено куфарче и ключарят, който вече прибираше дрелката.
— Какво е това?! — изрева Кевин. — Вие нахлувате! Това е моят дом! Татко го остави на мен!
Той посочи към полицаите.
— Хванете тази жена! Тя вече не живее тук!
Адвокатът пристъпи напред, висок, със сива коса и поглед, видял всички видове човешка алчност.
— Господин Кевин — каза спокойно. — Съветвам ви да повишите културата си на общуване. В момента нарушавате обществения ред в чужд имот.
— В моя имот! — изрева Кевин.
— Не — отвърна Хендерсън и сложи куфарчето на масата с тежък звук. — Вие сте в пълна заблуда.
Отвори папките.
— Баща ви не ви е оставил този дом. Всъщност — когато почина, той дори не притежаваше този имот.
— Лъжа! — задъха се Кевин. — Той го построи!
— Преди пет години — продължи адвокатът — Артър прехвърли собствеността върху този дом, земята и всички банкови средства изцяло на името на Марта Милър.
Подаде документа на полицаите.
Кевин грабна копието. Датата. Нотариалният печат. Подписът на баща му.
— Това е измама! Защо би го направил?!
Марта най-сетне проговори.
— Защото те познаваше.
Адвокатът извади запечатано писмо.
— Артър остави и писмо. Поръча да бъде прочетено само ако се случи точно това.
Той разпредели листа и започна да чете последните думи на Артър.
(Писмото е преведено плавно в български контекст, без буквализми.)
Когато думите свършиха, тишината бе оглушителна. Наследникът, който Кевин си въобразяваше, никога не е съществувал. Беше единствено разочарование.
Джесика веднага вдигна скандал — не за морала, а за изгубените пари.
Марта го погледна. Не чудовище. А малко, объркано, изгубено момче.
— Молех се да не бъдеш такъв — прошепна тя. — Пет години се надявах, че когато баща ти си отиде, ще се промениш.
Погледна листа, който Кевин бе залепил:
„Няма място за търтеи.“
— Той беше прав — каза Марта твърдо.
После се обърна към полицаите.
— Тези хора са проникнали незаконно. Сменили са ключалките без разрешение. Няма да подавам жалба, ако се изнесат веднага.
Кевин заекна:
— Но… къде да отидем? Прекратихме наема на апартамента! Мислехме, че се местим!
— Това е проблем, който един възрастен трябва да реши — отвърна Марта. — Имате тридесет минути да вземете личните си вещи. След това — арест за незаконно влизане.
И добави:
— Остави уискито. То беше на баща ти. И него не си заслужил.
След половин час всичко беше приключило. Кевин опита да каже нещо, но Марта затвори тежката врата право пред лицето му.
Ключалката щракна — звук по-силен от вик.
Адвокатът прибра документите.
— Направихте правилното нещо, Марта. Артър щеше да е горд.
Когато всички си тръгнаха, тишината изпълни дома. Миризмата на евтин одеколон постепенно изчезна. Остана ароматът на дърво и спомени.
Марта взе снимката на Артър от камината. Докосна усмивката му.
— Упорит старец… — прошепна. — Спаси ме. Не ми остави богатство. Остави ми силата да кажа „не“.
Домът беше голям. Празен. Но беше неин.
Тя се настани в кожения му стол, придърпа одеялото върху коленете си и за първи път от седмици заспа спокойно — защитена в крепостта, издигната от любящия ѝ съпруг.
Тази история е художествено пресъздадена. Имената, събитията и персонажите са променени с цел защита на лични данни и литературно оформление. Всяка прилика с реални лица или случки е напълно случайна и непреднамерена.