Михаил внимателно постави касетата на масата, сякаш се страхуваше, че може да избухне.
На етикета бяха изписани с неравен почерк думите: „Катината застраховка“.
— Андрей, — тихо каза той, — разбираш ли, че това може да е доказателство?
— Аз нищо не съм пипал, — оправда се Андрей. — Просто исках да изхвърля старото седалце, а вътре намерих това.
Михаил се замисли.
Бяха минали шест години от онази майска вечер, когато от града изчезна абитуриентката Карина Морозова.
Тогава всички местни вестници писаха за това — момичето изчезнало по пътя към бала.
Намерили само роклята ѝ — розова, с откъсната презрамка, захвърлена в крайпътните храсти.
Колата, синьо „Жигули“, стояла празна на шосето.
Водачът — момче от паралелния клас — бил заподозрян, но доказателства нямало.
След две години делото било прекратено като „нераскрито“.
Михаил затвори капаците, извади стар видеомагнитофон от ъгъла на кабинета и включи телевизора.
Андрей наблюдаваше как лентата бавно се навива вътре, чуваше се щракване, после на екрана се появи размазана картина.
Първо шум, а после — кадър от момичешка стая: легло, плюшено мече, огледало.
В кадъра — сама Карина.
Жива.
Седеше на леглото, държейки в ръце друга касета — близнак на тази — и тихо казваше, гледайки в обектива:
— Ако сте намерили това, значи всичко се е случило. Не му вярвайте. Той само се преструва, че ми помага, но не е този, за когото се представя…
Карина погледна встрани, сякаш някой влезе.
След това — щракване и записът прекъсна.
Етап II. Повторно отворено дело
Михаил изключи телевизора, лицето му побледня.
— Може би е постановка, — промълви той. — Или нечия лоша шега.
Андрей мълчеше. В гърдите му се надигаше тежест, сякаш сам стоеше там, до момичето, шест години по-рано.
— Да отнесем в полицията? — предложи той.
Михаил кимна, но в погледа му се четеше съмнение. Знаеше как работят местните — старото дело сигурно отдавна събира прах.
— Добре, да вървим, — реши той.
След половин час вече седяха в кабинета на старши следователя Полина Ветрова — жена около четиридесет, с къса коса и пронизващ поглед.
Тя изслуша ги спокойно, но щом прочете надписа на касетата, лицето ѝ се смръщи:
— „Катината застраховка“… Господи. Майка ѝ още я чака.
— Жива ли е? — попита Андрей.
— Да, — кимна Ветрова. — Живее в стария дом до езерото. Всяка година носи цветя на мястото, където намерили колата.
Следователката сложи касетата в плик, оформи протокол и предупреди мъжете да не споменават никому за находката.
— Ако това е истински запис, може би най-сетне ще разберем истината.
Етап III. Къщата до езерото
Два дни по-късно Ветрова извика Андрей като свидетел — трябваше да потвърди обстоятелствата на откритието.
Отидоха заедно — при майката на Карина.
Домът беше стар, но поддържан. На прага стоеше жена в сиво палто — Анна Морозова, майката.
Когато чула за какво идват, ръцете ѝ затрепериха.
— Намерихте ли нещо? — попита тя.
Полина включи таблета и показа записа.
Щом лицето на дъщеря ѝ се появи на екрана, Анна тихо извика и се свлече на стола.
— Това е тя… моята Карина. Стаята ѝ, играчките ѝ… Само роклята е друга — значи записът е направен по-рано.
Сълзите потекоха.
Ветрова сложи ръка на рамото ѝ:
— Ще отворим делото отново. Но трябва да си спомните всичко — дори най-малките детайли.
Анна затвори очи.
— Тя излизаше с едно момче… Артьом Соколов. Красив, самоуверен, от богато семейство. Не го одобрявах — беше прекалено възрастен, на двадесет и четири, а тя едва навършила осемнадесет. Каза, че ще ѝ помогне да влезе в института.
Той трябваше да я вземе в онази вечер. Повече не я видях.
Етап IV. Следата на Соколов
Името му фигурирало и в старото дело. Разпитали го тогава, но той заявил, че Карина слязла от колата по пътя, за да се срещне с приятелки.
Алиби имал — двама свидетели, служители на баща му, директор на местен автосервиз.
Сега Ветрова реши да провери всичко отново.
Андрей предложи помощта си.
Спомни си за автосвалката и колата — ако е била бракувана наскоро, някой го е направил нарочно.
В стария гараж на края на града намериха механик.
— Артьом ли? — замисли се той. — Работеше тук малко. После продаде колата и изчезна. Само помня — в онази нощ дойде целият в масло и драскотини. Каза, че „ударил котка“. А на другия ден напусна.
— Къде е сега? — попита Ветрова.
— Казват, че е в Москва. Отворил фирма, забогатял.
Етап V. Москва, 2005 година
По данни на МВР откриха адреса му.
Полина замина за столицата, а Андрей остана в Октябрьск, неспокоен и напрегнат.
Той усещаше, че касетата е не просто улика, а нечий отчаян зов за помощ.
В Москва Соколов ги посрещна с хладна учтивост — висок, спретнат, в скъп костюм.
— Пак ли вие? — усмихна се той. — Нали това вече го разследвахте. Момичето избяга, аз при какво съм виновен?
— Имаме нови данни, — отвърна Ветрова. — Открита е касета, записана ден преди изчезването. Там тя казва, че „той само се преструва, че ѝ помага“.
Артьом се засмя.
— Касета? След шест години? Сериозно ли? Може вие да сте я заснели.
Но щом тя спомена синьото „Жигули“, лицето му побледня.
— Колата я продадох отдавна, — бързо каза той. — Документите бяха при баща ми.
— Странно, — студено отвърна Ветрова. — Защото касетата беше намерена в седалката на тази кола.
Соколов замълча. По челото му избиха капки пот.
Ветрова видя този поглед — така гледат хора, осъзнали, че миналото ги е настигнало.
Етап VI. Завръщането на доказателствата
Докато московските следователи подготвяха заповед за обиск, Андрей отново прегледа „Жигулито“.
Извади облицовките, подовите килимчета, бардачето.
И зад вътрешната обшивка на вратата откри малък сребърен медальон.
Вътре — снимка на Карина и гравиран надпис: „15.05.99 – балът“.
Медальонът напълно съвпадаше с описанието от майката — подаръкът за завършването ѝ.
След експертиза ордерът бе подписан.
Етап VII. Истината под натиск
В апартамента на Соколов намериха стар видеомагнитофон и купчина касети.
Сред тях — една с надпис „Катината застраховка – 2“.
На нея — продължението на записа.
Карина отново в кадър, плаче:
— Той каза, че ако не тръгна с него, ще покаже на всички нашето видео. Страх ме е… Мамo, ако гледаш това — прости ми, исках само да направя най-доброто…
След това — шум, писък, удар. Камерата пада.
Край.
Всичко стана ясно.
Соколов е шантажирал момичето, искал да я отвлече след бала.
Нещо се объркало — и той я е убил, после скрил следите.
Етап VIII. Съдът
Разследването продължи почти година.
Артем Соколов бе арестуван. Отричаше всичко, но доказателствата говореха ясно.
По тапицерията на колата откриха следи от кръв, съвпадащи с ДНК на Карина.
Анна Морозова присъстваше на всяко заседание.
Косата ѝ бе побеляла напълно, но в очите ѝ се появи покой.
Най-сетне можеше да погледне снимката на дъщеря си без въпроса „защо?“.
Соколов получи осемнадесет години затвор.
Съдията каза:
— Истината не изчезва с времето. Тя просто чака някой да я извади изпод праха.
Етап IX. Последният път
Пролетта на 2006 г.
При строеж на нов мост в близост до старото шосе работниците откриха кости и парчета розова тъкан.
Експертизата потвърди — това бяха останките на Карина Морозова.
Анна стоеше на брега с медальона в ръце.
До нея — Андрей и Ветрова.
— Благодаря ви, — прошепна тя. — Шест години не знаех къде е. Сега знам. Нека почива в мир.
Андрей кимна.
Понякога съдбата избира обикновени хора, за да станат свидетели на чужда болка и да върнат справедливостта.
Етап X. Тишината на автосвалката
Минали шест месеца.
На свалката отново се редяха ръждясали коли.
Андрей обхождаше поредната, наведен над седалките.
Понякога му се струваше, че от старите капаци се чува шепот — гласове на онези, чиито тайни още чакат своя час.
Спря се до стар „Москвич“, отвори вратата и погледна под седалката.
Празно.
Но сърцето му се сви — сякаш някъде там, сред металния скрап, дремеше нечия неизказана истина.
На бюрото в неговия вагончик стоеше малко копие на медальона — подарък от Анна Морозова.
На гърба беше гравирано:
„Благодаря, че чу.“
Епилог
Дъщеря им изчезна на бала през 1999 година.
Шест години по-късно работник на автосвалка откри нещо, което преобърна всичко.
Понякога истината чака търпеливо — под пластове ръжда, в пяната на старо седалце,
или в сърцето на човек, който просто върши работата си.
И когато дойде моментът, тя излиза наяве — за да напомни:
нищо не изчезва безследно, докато има кой да слуша.
„Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.“