Славният ни волейболен национал от близкото минало Владо Николов, който в момента е на гребена на вълната след феноменалната игра на синовете си Алекс и Симеон във Филипините,
ще бъде кандидатът на „Възраждане“ на предстоящите президентски избори, СЪОБЩИ сензационно Lupa.bg от свои източници в проруската партия.
Предложението му е било отправено лично от лидера Костадин Костадинов още преди няколко седмици, но двуметровият мъжага поискал известно време да размисли.
Очевидно отговорът е бил положителен, защото в партията вече се знае, че именно Николов ще обединява избирателите на Костадинов за „Дондуков“.
„Николов е изключително популярен спортист, освен това е силно разпознаваем от проруския електорат. Ясно е със сигурност, че няма да бъде избран за президент, но въпросът е колко още хора ще привлече. Заветната цел на „Възраждане“ е да бият рекорда на Волен Сидеров, който взе 649 000 гласа на изборите за „Дондуков“ през 2006-а срещу Георги Първанов.
Владо Николов досега не е заявявал политически позиции, но има много дълбоки лични връзки в Русия и многократно се е изказвал против наказанията на руските спортисти за участие в международни състезания. Именно той лично е уредил сина си Мони да отиде да играе в Локомотив Новосибирск от новия сезон.
Кристина Патрашкова
Ако прославеният ни волейболист Владо Николов, баща на звездите от националния ни отбор Алекс и Мони, се кандидатира за президент в този момент, без съмнение ще помете конкуренцията. Със сигурност ще бъде избран с огромно мнозинство дори без предизборна кампания. Заради еуфорията от чудесното представяне на отбора на световното първенство в Манила, гордостта, с която ни изпълниха спортистите, и така невъзможното през последните години обединение, до което стигнахме, сигурно за кратко, заради тях. Но не само това.
Поведението на Владо Николов след успехите, които пожънаха всички волейболисти, е поразително. В нито едно от многобройните интервюта, които даде, не изпадна в излишна емоционалност и дори приповдигнатост. Даже посъветва журналистите да не превръщат успеха в помпозно събитие, да не славословят прекалено много момчетата. Никаква лигавщина, рационален подход и осъзнаване на трудностите по всеки път. След мача с Чехия, който българите спечелиха, дори заяви, че не са играли достатъчно добре. Призна, че сме имали и късмет, тъй като сме се разминали с някои от най-силните отбори, преди да стигнем до финала. Трезв поглед на спортист, който разбира, че светското преживяване на успеха може да го разруши, да разконцентрира спортистите от фокусирането върху работата. През цялото време повтаряше, че е нужно да се работи още, да се поправят грешките.
Това е толкова дефицитна гледна точка към постижението и осъзнаване на усилията, които трябва да полагаш, че те кара да се вцепениш. Безброй са примерите на далеч по-малки постижения, които са представяни от постигналите ги като епохален подвиг.
Ето така се изграждат добри спортисти, които гледат света през призмата на таланта, но и на труда и постоянството. А това променя манталитета ти. Дори визуално започваш да се различаваш от тези, за които успехът е свързан с визия и много пари, по възможност спечелени по най-лесния начин. Едва ли случайно нито едно от момчетата от националния ни отбор не е татуирано. Нито един от тях не се е включвал в гонки с мощни автомобили, които развиват 250 километра в час. Имената им не са били забъркани в евтини любовни скандали с плеймейтки и всевъзможни красавици. А всичко това е толкова характерно за хората от други спортове. Затова футболът ни е в дъното на всички класации, а волейболът ни се изкачи до световни върхове.
Успехът на момчетата ни е още по-важен, защото те са представители на прословутото Джен Зи поколение. За тях е известно, че са прагматични, искат да живеят бързо, да постигат всичко светкавично и почти на спринт, социалните мрежи са техният най-добър приятел, еднообразието им омръзва. Какво остава от сутрин до вечер да тренират до изнемога в залата? Волейболистите ни доказваха, че има момчета, а и момичета на тяхната възраст, които искат да са успешни, но са убедени, че това не пада от небето. За радост, се превръщат в пример за връстниците си, които не могат да бъдат мотивирани в усилието като градеж само на теория.
Не знам дали е важно, че треньор на тези млади хора е чужденец – италианецът Джанлоренцо Бленджини. Описват го като крайно взискателен и дори деспотичен. Подбирал играчите в състава не само заради таланта им, но и по критерия дали са склонни да изпълняват нарежданията му. Без възражения. Звучи тоталитарно, но без авторитет и дисциплина няма как да стане. Колкото и да живеем във време на либерални свободи, има правила и път, извървян от много други преди теб. Отричайки всякакви норми, няма как да станеш един от най-добрите.
Не е случайна емоционалната превъзбуда, в която изпадна нацията след вицешампионската титла на волейболистите. От американското лято през 1994 година не се беше случвало хората да изпълнят улици и площади, да гледат заедно мачовете на отбора ни, да крещят при всяка постигната точка и да страдат при всяка грешка. Във време, когато сме потънали в социална и политическа помия, сме зажаднели като никога за обща идея, цел. Повече от всякога имаме нужда да сме заедно.
Всичко това е в пълен контраст с поведението на безсмислени млади хора, които прекарват времето си по заведения, фризьорски салони и скъпи курорти. Не че това е нередно, но не може да е смисълът на живота ти. Да не говорим за политиците, чиито решения определят битието ни. Често некомпетентни и дори необразовани хора, в много случаи попаднали случайно във властта, които мислят само за схеми и лична изгода.
Два свята. Единият е излишен.
След като момчетата спечелиха медалите, казаха, че това е само началото. По всичко личи, че пътят им ще бъде славен. Време е обаче всички вкупом да осъзнаем, че света, в който живеем, го градим и ние, а собствената ни роля в него не е без значение. Разберем ли го, вече ще се гордеем не само с волейболистите, но и със самите себе си. Да постигнем поне един ас в собствения си живот.
Тогава успехът ще е общ. И още по-удовлетворяващ.
Бившият капитан на националния отбор по волейбол и баща на двама от сегашните играчи в държавната селекция – Владимир Николов е категоричен, че вече е време младите ни герои да се насочат към… тренировките след спечелените медали на Световното първенство във Филипините.
Той пропусна церемонията по посрещането вчера, а днес на играчите им предстоят още срещи на най-високо ниво, но… всяко чудо за три дни, е казал народът. Точно това успокоява и бащата на Александър и Симеон Николови.
Ето какво каза той пред БТВ:
„Няма как да са подготвени за такова нещо. Аз съм вече много опитен, а на мен такова нещо не ми се е случвало. Няма как да ги подготвя като родител или волейболен деятел за такова нещо.
Хубавото е, че днес е третият ден от чудото и от утре те се връщат по клубовете си и да мислят за следващия сезон. Това, че един спортист е в стриктен график, е за цял живот. Спортният резултат е безспорен, прекрасно е, че тези млади мъже успяха да обединят нацията. Но, ако искат да стават по-добри, от утре трябва да започнат наново“.
Около огромния успех се повдигна темата и за финансиране на спорта у нас. На волейболистите бяха обещани премии, но президента на федерацията Любомир Ганев заяви, че бюджетът е недостатъчен.
„В спорта парите имат значение, но не са най-важното и не това е определящо. Нас италианците не ни биха на финала, замеряйки ни с евро, а с много силен начален удар. Трябва да се научим да изпълняваме по-силен начален удар и да посрещаме също толкова силен. Това е ключът към бъдещите успехи.
Работата, която свършиха децата , е много, но, ако искат да стъпят на върха, ги чака същото в следващите 8-10-15 години. Въпреки грандиозния резултат, в света има 5 отбора, които са по-добри от нас – Италия, Франция, Полша, Бразилия и Япония. Ще ги догоним, когато всички в националния отбор започнат да играят във водещи клубове в света целогодишно. Това е единствения начин. Да могат да са подготвени за следващия финал и емоционално“.
Титулярният разпределител на мъжкия ни национален отбор по волейбол – Симеон Николов, даде специално интервю за Агенция „Фокус“ минути след прибирането на волейнационалните ни от Световното първенство във Филипините.
На кого искаш да благодариш?
– Искам да благодаря на много хора. Първо искам да благодаря на българския народ. Затова, че се събраха и че ни дадоха емоции и мотивация. Накараха ни да се чувстваме горди, че сме българи. Любовта, която получихме, дори от едни снимки, които видяхме от цяла България, как ни гледат… беше нещо уникално.
Нещо, което ми дава мотивация да искам отново да съм на финал на Световно, да искам да бия, да искам да тренирам и да радвам отново тези хора. След това, разбира се, бих искал да благодаря на родителите ми, на треньорите, на федерацията, на министерството. Има много хора, които са зад кулисите са дали нещо. Ще ми отнеме един ден да изкажа благодарности на всички.
Как започна всичко за теб?
– Всичко във волейбола за мен започна с гледане на татко ми вкъщи. С гледане на националния отбор, оттам се запали това желание да искам да играя за България. Пълните зали във Варна и София. Всичко започна от баща ми. Той беше капитан, гледах го как води отбора. Тогава като бебе имах чувството, че той води цяла една нация и исках и аз да съм като него и може би това ме вдъхнови.
Кой беше „лошото ченге“ вкъщи? Кой ви позволяваше някои волности, кой гледаше повече за дисциплината?
– Вкъщи със сигурност баща ми беше „лошото ченге“, но той го правеше от любов. Той винаги е искал най-доброто за нас. Той мислеше за нашето бъдеще, когато ние още не се осъзнавахме. Майка ми беше далеч по-добричка.
Кой ти е първият треньор, на него благодариш ли? Който те взе от самото начало, извън Владо Николов и майката ти?
– Първите ми треньори бяха във Франция, но силно казано е треньор. То беше по-скоро като занималня. Първият ми треньор в България, когато започнах по-сериозно да тренирам, като изключим родителите ми, е Любомира Василева. Много ѝ благодаря и на нея, тя мисля че тренираше повече от половината състезатели, които сега са със сребърен медал. Благодаря на Николай Желязков, който е треньор на Левски. На Андреа Буратини, Андрей Жеков, Пламен Константинов.
Кога започна да дърпаш на ръст? Колко ти рекордът за една година?
– Най-много дръпнах на ръст може би 9-и за 10-и клас. Мисля, че дръпнах с 15 сантиметра. За щастие, имах много добра физическа подготовка, както и много добър кондинционен треньор, който направи така, че да нямам болки в колената и кръста. Добре ми се отрази тази височина, защото сега ми помага много.
Чуваш ли се със старите си съученици от не толкова далечното минало?
Аз нямах съученици, защото в моя клас бяхме волейболисти от Левски. Хора, с които съм израснал. Половината от тях са в този отбор. Всеки ден се виждахме във фитнеса и залата. От 7-ми клас натам не съм имал съученици, защото бях в спортно училище.
Какви бяха взаимоотношенията ти с батко ти докато растяхте? Биехте ли се, кой се бореше за надмощие?
– Той се бореше за надмощие, аз нямах тази нужда да показвам надмощие. Мисля, че той си свърши чудесно работата като по-голям брат. Заедно се бутахме напред и нагоре. Нещо, което без брат, няма как да е възможно.
Сега ми излиза онази прословута сцена от лятото в България, когато ти се контузи и брат ти буквално избухна на терена. Какво усети ти тогава на терена, докато стенеше от болка?
– Като изключим болката, усетих толкова много разочарование и тъга. Бях изнервен. Всичко стана изведнъж. От две победи над Япония и Словения и изведнъж имах чувството, че всичко свърши. После отбора загуби два пъти подред и това може би малко ни разколеба от гледан точка на класирането в Лигата на нациите. Но аз мисля, че всяко зло е за добро. Може би това, че не се класирахме за финалната осмица ни даде мотивацията да искаме да се докажем.
Мнозина казват, че след края на втория гейм срещу САЩ е било най-трудният момент в състезанието. Има ли друг такъв момент?
– Кратко ще кажа не. Това беше най-трудният момент. В началото на третия гейм да останем в мача. Да покажем, че сме тук. Малко да им покажем на американците, че сме тук не само с игра и че мачът не е свършил. Искахме да им покажем, че ще трябва бая да се потрудят, за да ни махнат от Световното.
Прави впечатление, че си много уважителен и направи този пост към Мика Кристенсен с целия респект на света, че въпреки че си го победил, продължава да бъде твой идол. Как го постигаш това? Защо го правиш?
– Ами правя го, защото както в момента бием, така може догодина, надявам се не разбира се, но това е спорт, така може да падаме. Важното е уважението към хората да не се променя, не само защото Кристенсен е добър колкото е, ами като цяло аз мисля, че спортът изгражда уважение, спортът изгражда много други работи. Така може би са ме научили, така съм израснал.
Основно живееш извън България. Харесва ли ти това, което виждаш в нашата страна, като поведение на хората, начин на шофиране, ако щеш, твоите набори как се движат? Харесва ли ти това в България?
– Никога не съм обичал България, колкото я обичам в момента, даже напротив, любовта ми расте. Обичам народа, обичам страната, обичам всичко, свързано с България. И ако можех да играя волейбол на най-високо ниво в България, бих го направил. Искам тук да имам, искам бъдещата ми жената да е от България, искам детето ми да израсне тук, децата ми да израснат тук. Така че да, обичам България и много съм радостен, че съм тук.
Каква е равносметката ти след американския период? Не само като спорт, като човек, като общество?
– Ами, много различно е. Но смело мога да кажа, че България ми е най-любима.
Сега обаче предстои на другия край на света много тежко изпитание. Осъзната стъпка ли е това? По съвет на бащата ти ли е? Ти ли го искаш?
– Аз го искам. По съвет на баща ми е, по съвет на много други хора, много специалисти, на много хора, които съм сигурен, че разчитат на мен и искат най-доброто за мен. Ще е трудно, но аз както ми беше трудно да замина за Америка сам, така и ще ми е трудно да съм професионален спортист в Русия, но ще израсна много и волейболно, и не само. Така че това е още едно стъпало в моята кариера, което съм сигурен, че ще ми помогне.
Опасяваш ли се, че някои зложелатели биха казали: той отива в страна, която води война?
Ами, не знам какво да кажа. Отивам там с една цел: да играя волейбол. Надявам се всичко с войната да е окей. Не знам…
Тя да приключи?
– Да приключи, разбира се. Но да, аз не отивам там да мисля за нещо друго, освен за волейбол.
Какво ще помолиш мама да ти изготви довечера?
– О, това е много хубав въпрос. Може, може. По-скоро баба, защото баба по-скоро…
Как се казва баба?
– Баба Ани и баба Васка са в момента там. Супа топчета. Липсва ми, харесам ми супа топчета.
Добре. И накрая, моля те, тъй като всички те чакат, твоят апел, ей така от сърце, към всички българи, встрани от успеха ти във Филипините. Нещо, което да ги докосне като човек, като начин на живот, ако щеш.
– Не знам дали сам аз правилният човек да говори такива работи, но да обичат държавата, да обичат хората около тях и като правят нещо, да го правят с желание и да го правят с труд. Защото рано или късно всичко ще се оправи, всичко се идва на място.
Последно само да те попитам, забравих: фенките във Филипините – остана ли нещо скрито зад кадър?
– Не. Всичко беше професионално. Все пак във Филипините, не знам дали ще се върна скоро, така че не, всичко се беше професионално.
Почувствали ли се като к-поп звезда?
– Сигурно. Не знам как се чувстват звездите к-поп, но сигурно така се чувстват, да.
Видяхме тя на кадри в дискотеката – каква музика се слушаше там?
– Каквато пускаше диджеят. Както всички видяха, имаше „Макарена“, имаше испанска, имаше малко българска, всякаква имаше.
Добър танцьор си.
– Явно, хората се кефят.