
Всичко започна в деня, когато синът ми, Райън, доведе вкъщи жена, която беше с около 20 години по-възрастна от него, и заяви, че тя ще се нанесe при нас. В началото не казах много, но имах план. Нека само кажем, че когато осъзнаха тежестта на действията си, вече беше твърде късно.
Години наред исках само да видя Райън щастлив и устроен с някого, който ще го обича толкова, колкото го обичам и аз. Това желание се засили след като съпругът ми почина преди три години.
Но не знаех, че мечтата ми ще се сбъдне по начин, който дори не съм и очаквала.
През по-голямата част от живота си имах късмет. Имах любящ съпруг, две чудесни деца и дом, в който винаги беше топло и изпълнено със смях.
Съпругът ми, Даниел, беше от онези мъже, които умееха да създадат усещане за сигурност и стабилност. Когато почина преди три години, сякаш земята под краката ми се разтвори.
Оттогава се старая да продължавам напред, макар някои дни да са по-трудни от други.
Дъщеря ми, Бела, е лъч светлина в живота ми. Винаги е била сериозна и упорита. Още като малка се гордееше, че дава най-доброто от себе си в училище. Не беше изненада, когато завърши като една от най-добрите в класа си и започна чудесна работа в друг град. В момента е сама, и макар понякога да си пожелавам да се задоми, никога не съм се притеснявала за нея. Винаги е била целенасочена и способна.
А после идва ред на Райън – най-малкия ми. Той винаги е бил с свободолюбив дух. Като дете изобщо не се интересуваше от училище. Светът му се въртеше около видео игри, комикси и шеги с приятелите му. По онова време да го накараш да си напише домашното беше все едно да водиш преговори с инатливо магаре.
Но нещо се промени, когато навърши пълнолетие. Може би, когато видя, че приятелите му стават по-сериозни за бъдещето си, или осъзна, че не може да си изкарва прехраната само с видео игри.
Каквото и да беше, той започна да полага усилия. Завърши успешно, намери си стабилна работа. Нямаше да става главен директор в голяма компания, но беше отговорен и получаваше заплата, а за мен това беше достатъчно.
Голямата му страст сега е пътуването. Постоянно събира пари за екскурзии, обикаля нови места и се връща с истории за приключенията си. Радва ме да го виждам толкова запален по живота, въпреки че тайничко ми се иска да се замисли повече за бъдещето си.
На 30 все още живее у дома, което не ме притеснява. След загубата на Даниел, присъствието на Райън е истинска утеха. Но като всяка майка искам повече за него – искам да срещне човек, който да го прави щастлив, с когото да сподели живота си.
След смъртта на Даниел това желание стана още по-силно. Всъщност не става дума да искам внуци, а да желая Райън да изживее същата любов и партньорство, каквито аз имах с Даниел.
– Райън – питах го понякога, – няма ли някой специален в живота ти?
Той се смееше и ми махаше с ръка:
– Мамо, ти ще си първата, която ще разбере.
Не знам дали бях първата, но той наистина ми каза, след като се върна от Франция. Разговорихме се веднъж по време на вечеря.
– Мамо – започна той и ровеше в чинията си с вилица, – запознах се с някого по време на пътуването.
– Наистина ли? Разкажи ми всичко!
Каза, че се казва Лидия и се срещнали в художествена галерия в Париж.
– Тя е умна, забавна и между нас просто… се получи – каза той, а лицето му грейваше.
– А с какво се занимава тя? – попитах любопитна да науча повече.
– Курира художествени колекции за известни клиенти. Изключително запозната е с изкуството и обожавам колко е страстна в работата си.
– Звучи чудесно! – възкликнах. – Кога ще ни запознаеш?
– Не още – поклати глава той. – Искам да си дам време, мамо. Първо да я опозная по-добре.
Това ми беше достатъчно. С месеци си мечтаех за деня, в който Райън ще ме запознае с тази невероятна жена. Представях си я млада, жизнена, пълна с енергия. Нямах представа, че скоро очакванията ми щяха да се сринат по начин, който не можех да предвидя.
Месеци след като Райън за пръв път спомена Лидия, той дойде при мен с широка усмивка.
– Мамо – каза той, застанал на прага с ръце в джобовете, – мисля, че е време да се запознаеш с Лидия.
– Наистина? Прекрасно, Райън! – пляснах с ръце, като вече си представях как изглежда младата жена, която е спечелила сърцето на сина ми.
– Свободна е в петък – продължи той. – Може да вечеряме заедно?
– Разбира се! – съгласих се веднага. – Ще приготвя лазаня. Всички обичат лазаня.
Исках всичко да е перфектно, затова се погрижих и домът да е безупречен. Представях си, че Лидия ще е пълна с живот, млада жена, която ще обожава Райън и ще гледа на мен като на майка. Дори се издокарах с най-хубавата си рокля и си направих прическа, за да не изоставам от младите.
Когато дойде петък, с едва прикрито вълнение поставих лазанята във фурната, подредих масата с най-хубавия сервиз и довършвах салатата, когато се позвъни на вратата.
– Това сигурно е тя! – провикнах се.
Райън се втурна да отвори, а аз избърсах ръце в кухненската кърпа. Бях въодушевена, но замръзнах щом прекрачих прага на всекидневната.
Пред мен стоеше Лидия – но не беше младата, свежа жена, която си представях.
Тя беше зряла дама. Ако трябва да отгатна, може би само пет години по-млада от мен. Косата ѝ беше безупречно оформена, носеше елегантни дрехи, които излъчваха изтънченост. Изглеждаше повече като жена, с която аз бих отишла на дегустация на вино, отколкото като приятелка на сина ми.
– Мамо, това е Лидия – каза Райън с гордост в гласа.
– Здравей, Селин! – поздрави ме тя с ентусиазирана усмивка и протегна ръка.
– Здравей – успях да промълвя, докато стисках ръката ѝ вяло.
Райън явно не усети шока ми. Заведе Лидия в трапезарията, като я разпитваше за деня ѝ, все едно всичко си беше съвсем нормално.
Аз ги последвах, полу-вцепенена, чудейки се дали не се намирам в някаква паралелна реалност.
Докато хапвахме, Райън нетърпеливо започна да споделя плановете им за бъдещето.
– Мамо – започна той, – реших, че Лидия ще се нанесе при нас.
Почти се задавих с водата.
– Да се нанесе? При нас?
– Да – каза той, все едно е най-естественото нещо на света. – Има логика, ще можем да си помагаме, а и ще пестим пари, като сме заедно.
Обърнах се към Лидия, която се усмихваше приветливо.
– Мисля, че ще бъде чудесно – каза тя. – С удоволствие ще се грижа за къщата и ще ти помагам, Селин.
Аз не се нуждаех от помощ. Справях се напълно сама от години. Но преди да успея да отговоря, Райън добави:
– Не става дума само за спестяването на пари. Обичам я, мамо. Мисля, че тя е „единствената“.
Винаги съм се радвала, когато говореше за любовта си към Лидия, но този път се почувствах отвратена. Как може да е щастлив с жена, която е почти на моята възраст?
Останалата част от вечерта мина като в мъгла. Кимах, усмихвах се, но мислите ми бяха далеч.
Същата нощ, докато лежах в леглото, се борех с чувствата си. Трябваше ли да кажа на Райън как се чувствам? Щеше ли да ме изслуша? Или щеше да ме отблъсне?
Една мисъл не спираше да се връща.
Ако се противопоставя, може да изгубя сина си. След като загубих Даниел, идеята да изгубя и Райън ми беше непоносима. Затова, въпреки притесненията си, се съгласих Лидия да се нанесе.
Първоначално всичко изглеждаше наред. Лидия беше любезна и внимателна, а аз се стараех да я посрещна гостоприемно. Но не мина много и започнах да забелязвам проблеми.
Първо започна с дребни неудобства. Лидия монополизираше банята всяка сутрин и за мен оставаха само няколко минути да се приготвя. Ползваше хранителните продукти, които купувах, но готвеше само за себе си и Райън, без дори да ме попита дали искам да се присъединя.
Последната капка преля, когато тя започна да променя интериора. Свали любимите ми флорални завеси и ги замени с модерни, минималистични щори, а удобното ми кресло подмени с кожен стол, който изглеждаше студен и безличен – и това без да се консултира с мен.
„Стига толкова“, казах си. „Трябва да говоря с Райън.“
Същата вечер изказах притесненията си, мислейки, че синът ми ще ме разбере.
– Райън – казах, докато седяхме в хола, – чувствам се така, сякаш губя дома си.
Той въздъхна.
– Мамо, просто преувеличаваш. Лидия се старае да направи къщата по-удобна за всички ни.
– Удобна? – повдигнах вежда. – Превръща я в място, което едва разпознавам.
– Мамо, успокой се – отвърна той. – Тя само иска да поеме нещата в свои ръце. Така показва, че ѝ пука.
– Селин, мислех, че ще се радваш на промените – намеси се Лидия. – Къщата имаше нужда от малко обновяване.
– Това е МОЯТ дом – отвърнах твърдо. – И аз си го харесвам такъв, какъвто е.
Но Лидия не беше от хората, които отстъпват. Няколко дни по-късно, по време на закуска, тя предложи съвсем небрежно:
– Знаеш ли, Селин, имаш чудесно мазе. Би било перфектно за теб. Или може да отидеш при дъщеря си, която е сама. Виждаш ли, трябва ми стая за офиса ми, така че си мислех да вземем главната спалня, когато ти се изнесеш.
– Моля?! – погледнах я с широко отворени очи.
– Мамо, не е чак толкова лоша идея – рече Райън. – Лидия се нуждае от пространство за работа, а ти казваше, че Бела ти липсва.
Гледах ги, все така невярвайки, че синът ми и приятелката му искат да се откажа от дома, който аз и Даниел градихме заедно.
Исках да се възпротивя и да кажа на Лидия да напусне дома ми, но не го направих. Вместо това направих нещо, което те изобщо не очакваха.
Прехвърлих къщата на името на Райън.
Месец по-късно телефонът ми иззвъня. Беше Лидия.
– ТОВА ЛИ ТИ БЕШЕ ПЛАНЪТ?! – крещеше тя.
Оказа се, че са получили първите фактури – вноски по ипотеката, сметки за комунални услуги, данъци върху имота и много други.
Лидия вярвала, че къщата отдавна е изплатена, а Райън, както обикновено, нямаше представа, че продължавам да погасявам задължения.
– Е, – казах спокойно, – ти искаше да бъдеш стопанката на този дом. Сега действай като такава.
– Не може да ни причиниш това! – възрази тя.
– Да си собственик на жилище не е само да правиш нов интериор. Трябва да се справяш с всичко. Трябваше да помислите, преди да ме помолите да ви прехвърля къщата. Добре дошли в реалността!
Лидия и Райън ми се молеха да си взема къщата обратно, което и направих. Но пораженията вече бяха нанесени.
Научих една трудна истина за сина си и неговите приоритети. И макар все още да го обичам, реших, че е време да обичам и себе си повече.