
Уикендът, който трябваше да бъде приятна почивка за Скарлет, се превърна в кошмар, когато ревността на съпруга ѝ Шелдън излезе извън контрол и тя остана сама на пътя, на близо 50 километра от дома. Съдбата обаче имаше план, който щеше да обърне събитията и да ѝ върне чувството за справедливост.
Здравейте, аз съм Скарлет. Със съпруга ми, Шелдън, току-що се прибрахме от нещо, което трябваше да бъде прекрасна уикенд почивка. Женени сме от десет години. Повечето време се разбираме добре, но понякога напрежението ескалира. Този уикенд нещата се объркаха сериозно.
Пътувахме обратно от малко очарователно градче, където бяхме прекарали два дни. Слънцето грееше, посетихме прекрасни места, насладихме се на уютни кафенета, красиви паркове и дори си направихме разходка с лодка. Всичко изглеждаше като перфектно бягство от забързания ни живот. Шелдън като че ли се чувстваше щастлив, а аз бях доволна да го виждам спокоен.
Всичко вървеше чудесно — до последния ни ден. Обядвахме в едно приятно ресторантче. Сервитьорът беше любезен, може би малко прекалено любезен според Шелдън. Той започна да прави язвителни коментари за вниманието на сервитьора към мен. Аз се засмях, опитвайки се да успокоя нещата, но настроението на Шелдън рязко се смени.
— Защо толкова се интересуваше от теб? — попита той, докато вървяхме към колата.
— Мисля, че просто си вършеше работата — отвърнах и се опитах да запазя добрия тон.
Шелдън не каза почти нищо, докато се качихме в колата. Отначало беше тихо. Загледах се през прозореца, опитвайки се да се насладя на последните мигове от пътуването. Но усещах гнева му, който сякаш ври до мен на седалката.
След около час по пътя Шелдън проговори. Гласът му звучеше студено: — Видях как го гледаше.
Въздъхнах, а в стомаха ми се сви неприятен възел. — Шелдън, не съм го гледала по никакъв специален начин.
Той стисна волана по-силно. — Силно се съмнявам, че щеше да се въздържиш да флиртуваш, ако не бях там!
Този коментар ме жегна. Обърнах се към него: — Как може да го казваш? Никога не бих ти изневерила!
— Ами направо си личеше как му се усмихваш — отвърна той със сарказъм.
Сърцето ми забърза. — Държиш се абсурдно. Той беше просто сервитьор, който си вършеше работата.
Спорът ескалира бързо. Мълчанието се превърна в крясъци за броени минути. Всяка дума от Шелдън ме нараняваше повече от предишната. Ревността му беше безпочвена, но той не искаше да се откаже от нея.
— Не разбираш как се чувствам — продължи Шелдън, повишавайки тон. — Какво ми е да те гледам как се усмихваш на друг мъж.
— Не мога да повярвам — казах и поклатих глава. — Обичам те, Шелдън. Защо не ми вярваш?
Тогава той изведнъж отбиха колата от пътя и това ме стресна. — Слизай — каза през зъби.
— Какво? — попитах в шок.
— Слизай и се прибирай пеша! — повтори той, този път викайки, а очите му святкаха от гняв.
Не можех да повярвам, че говори сериозно, но изражението му не оставяше никакво съмнение. Отворих вратата, със сълзи, парещи очите ми. — Добре — казах и треснах вратата след себе си.
Застанала край пътя, наблюдавах как Шелдън дава газ и ме оставя сама. Започнах да вървя, обзета от гняв и тъга. Не можех да си обясня как уикендът ни се бе превърнал в кошмар. Имахме си проблеми, но това надминаваше всичко досега.
Продължих пеш, а слънцето вече клонеше към залез и започваше да захладнява. Изтръпвах не само от студа, а и от случилото се.
Подадох палец, надявайки се някой да спре и да ме закара. Колите профучаваха, а шофьорите ме поглеждаха или с любопитство, или с пълно безразличие.
Умът ми препускаше и си повтарях разправията с Шелдън отново и отново. Как може да си мисли, че ще му изневеря? Ревността му винаги е била проблем, но този път премина всякакви граници.
Накрая, след цяла вечност, кола най-после спря. Вътре беше мъж на средна възраст с добри очи, който свали прозореца: — Имате ли нужда от превоз?
— Да, моля ви се — отвърнах с облекчение. — Много благодаря.
Качих се и се почувствах безкрайно благодарна, че вече не вървя пеш на студа. Шофьорът се усмихна: — Аз съм Том. Накъде сте?
— Към вкъщи — казах. — Намира се на около 50 километра оттук.
Том кимна и потегли: — Тежък ден, а?
— Нямате представа — отвърнах и въздъхнах дълбоко. — Съпругът ми и аз се скарахме жестоко и той ме остави на пътя.
Том ме погледна със съчувствие: — Съжалявам да го чуя. Искате ли да разкажете?
Докато пътувахме, му споделих какво се беше случило през уикенда — за сервитьора и за свада, която се разрази неконтролируемо. Беше ми нужно просто да излея всичко, което ми тежеше. Том ме изслуша спокойно, кимайки от време на време.
— Явно съпругът ви има сериозни проблеми с доверието — каза той, след като приключих историята си.
— Да, така е — признах. — Не мога да проумея защо не ми вярва.
Настана мълчание. Гледах през прозореца, потънала в мисли. Обичах Шелдън, но неговата ревност ни разкъсваше. Как да продължим заедно, ако той не ми вярва?
В този миг видях позната кола, спряна отстрани на пътя. Сърцето ми подскочи. Това беше колата на Шелдън, а зад нея се виждаха полицейски сирени.
— Това е колата на съпруга ми! — казах на Том. — Може ли да спрете?
Том кимна и отбиха зад полицейската кола. Слязох и се приближих към Шелдън, който разговаряше с униформен полицай. Изглеждаше изненадан и смутен, че ме вижда.
— Какво става? — попитах, когато се приближих.
Полицаят се обърна към мен: — Този мъж ваш съпруг ли е?
— Да — отвърнах. — Какво е направил?
— Хванат е да кара с превишена скорост и да шофира безразсъдно — обясни полицаят. — Това му е трето провинение, така че ще трябва да конфискуваме колата и е възможно да му отнемем книжката.
Шелдън ме погледна, а в очите му се смесиха гняв и молба: — Скарлет, моля те, помогни ми.
Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да не избухна: — Господин полицай, мога ли аз да подкарам колата? Имам валидна шофьорска книжка.
Полицаят ме изгледа за миг и кимна: — Добре. Ако вие шофирате, няма да викаме репатрак. Но той все пак ще получи глоба.
Взех ключовете от Шелдън, изпитвайки странно чувство на сила и справедливост. Това беше неговото провинение, но сега аз щях да го измъкна от ситуацията. Качих се зад волана и усетих удовлетворение.
Шелдън стоеше до пътя, очевидно отчаян: — Благодаря — измърмори, когато запалих двигателя.
Не му отговорих. Съсредоточих се върху пътя пред мен, усещайки едновременно облекчение и победа. Аз контролирах положението сега. Шелдън трябваше да разбере, че действията му носят последствия.
Докато се отдалечавах и го оставях да се оправя с полицията, почувствах особено успокоение. Това не решаваше проблемите ни, но беше стъпка към това да възвърна силата и независимостта си. Шелдън щеше да трябва да се справи със собствените си демони, а аз щях да съм до него само ако разбере, че доверието е основа на нашия брак.
Засега бях доволна да се прибера у дома, знаейки, че съдбата този път си беше свършила работата.