Когато Карла се качва на борда на самолета, нейните зарастващи белези стават обект на презрението на една жестока двойка, разпалвайки напрегната конфронтация в кабината. Това, което започва като мълчаливо търпение, скоро ескалира, тъй като двойката настоява за действие, принуждавайки екипажа да се намеси.
Летището ми се стори по-студено от обикновено, или може би беше заради начина, по който хората ме гледаха. Държах погледа си сведен, стискайки бордната карта, сякаш беше единственото, което ме държеше заедно.
Белегът на лицето ми все още зарастваше, но вече усещах как се е вдълбал в самата ми идентичност. Хората вече не ме виждаха; първо забелязваха белега.
Той се появи преди месец при автомобилна катастрофа. Бях пътник и когато еърбегът се отвори, парче стъкло проряза дълбоко лицето ми. Лекарите ме зашиха с прецизност, но не успяха да предотвратят образуването на неравна линия.
Дерматологът ми нарече това „ранна белезна тъкан“ – сурова, лъскава и червена. Простира се от около сантиметър над линията на косата ми, минава през веждата, прорязва бузата и свършва близо до челюстта. Част от веждата ми никога вече няма да порасне, а на бузата ми се образува вдлъбнатина там, където разрезът беше най-дълбок.
Седмици наред лицето ми беше покрито с превръзки. В началото дори не можех да се гледам в огледалото. Но когато раните зараснаха и превръзките паднаха, нямах друг избор, освен да се изправя пред действителността.
Приятелите ми опитваха да ме развеселят, наричаха ме смела, дори секси по мистериозен начин. Опитвах се да им повярвам, но беше трудно, когато непознати се взираха или прекалено бързо отвръщаха поглед.
Заздравяването беше бавно и неприятно. Всяка сутрин нанасях кремове и мехлеми, които дерматологът ми препоръча, за да поддържам кожата чиста и хидратирана.
Но никаква грижа не можеше да промени лъскавия вид и острите червени линии, които сякаш крещяха за внимание. Знаех, че с времето ще избледнеят, но мисълта, че никога няма да изчезнат напълно, тежеше в гърдите ми.
Сега, докато вървях към мястото си в самолета, усещах всеки чифт очи, вперен в мен. Сърцето ми забързано туптеше, когато се настаних на седалката до прозореца.
Поне се качих рано и избегнах тълпите. Сложих слушалки и оставих музиката да заглуши тревогите ми. Затворих очи и се помолих за спокоен, безпроблемен полет.
Събудих се от гласове. Силни.
– Това ли са нашите места? – измърмори един мъж с остър тон, сякаш беше ядосан на целия свят.
– Ред 5B и 5C – отговори жена с нетърпелив глас. – Добре е, просто седни.
Двойката се настани на седалките до мен с множество недоволни въздишки и блъскане. Продължих да се преструвам, че спя, надявайки се да не ме закачат. Мъжът имаше груб, дрезгав глас.
– Не мога да повярвам. Платихме за този полет и това ли получаваме? Последния момент ни пратиха тук, до… – Той млъкна.
– До какво? – попита жената, повишавайки глас. – О. – Усетих погледа ѝ върху мен. Кожата ми настръхна. – Сигурно се шегуваш.
Останах неподвижна, сърцето ми блъскаше в гърдите. Моля ви, спрете.
– Ей, госпожице! – излая мъжът. Отворих очи бавно и се обърнах към него. Той се стресна, след това се намръщи. – Не може ли да го прикриеш?
Примигнах, напълно стъписана.
– Том – изсъска жената, прикривайки носа си с пуловера. – Отвратително е. Как изобщо я пуснаха да се качи така?
– Точно! – каза той и се наведе напред, сочейки към мен с пръст. – Това е обществено място, нали? Хората нямат нужда да виждат… това.
Почувствах как лицето ми пламва. Думите заседнаха в гърлото ми. Исках да обясня, че не мога да направя нищо, но не излезе нито звук.
– Ще си седиш така ли? – каза жената остро. – Невероятно.
Том махна на стюардесата:
– Хей! Може ли да направиш нещо? Приятелката ми се стресира.
Стюардесата се приближи с професионална усмивка, но със сериозен поглед.
– Случи ли се нещо, господине?
– Да, стана – отвърна Том. – Виж я! – Той ме посочи с палец. – Разстройва приятелката ми. Не може ли да я преместиш оттук?
Стюардесата хвърли поглед към мен. За миг лицето ѝ омекна, след което се обърна отново към него.
– Господине, всеки пътник има право на мястото си. С какво мога да ви съдействам?
– Току-що ти казах! – повиши глас той. – Тя седи там и изглежда така. Отвратително е. Да си го покрие или да бъде преместена.
– Аз не мога дори да я погледна – добави жената. – Ще повърна.
Стюардесата застина с хладна твърдост в гласа.
– Господине, госпожо, моля ви да намалите тона. Такова поведение е неприемливо.
Том се изсмя подигравателно.
– Поведение? Ами нейното поведение? Егоистично е! Плаши хората!
Тя го пренебрегна и се обърна към мен:
– Добре ли сте, госпожице?
Кимнах мълчаливо, с усилие потискайки сълзите си.
– Връщам се веднага – каза стюардесата с равен тон и се отправи напред.
Докато тя вървеше към пилотската кабина, Том се облегна назад и продължи да си мърмори. Жената до него сгъна ръце и се обърна гневно към пътеката. Аз само гледах през прозореца и исках да изчезна.
В самолета се възцари тишина, нарушавана единствено от слабия шум на двигателите. Гледах облегалката на седалката пред мен, като се опитвах да не заплача. Някой зад мен прошепна нещо. Представих си, че говорят за мен.
Изведнъж високоговорителят изпръща и се чу спокойният, но твърд глас на капитана:
– Дами и господа, говори вашият капитан. Получихме сигнал за поведение, което не отговаря на уважителната атмосфера, към която се стремим на борда. Напомням, че каквато и да е форма на тормоз или дискриминация няма да бъде толерирана. Моля, показвайте нужното уважение към всички пътници.
Покрай думите му се усети раздвижване из самолета. Пътуващите се обърнаха към нашия ред. Забелязах, че някой от съседния ред поклаща глава с неодобрение; стомахът ми се сви.
Стюардесата се върна, права и спокойна. Наведе се леко към нас и се обърна към двойката:
– Господине, госпожо, ще ви помоля да се преместите на седалки 22B и 22C в задната част на самолета.
Мъжът се вцепени.
– Какво? – изръмжа. – Няма да мърдаме!
– Господине – каза стюардесата твърдо, – това не подлежи на обсъждане. Поведението ви наруши спокойствието на полета, а ние трябва да осигурим комфорт на всички пътници.
– Това е нелепо – възкликна жената, придърпвайки пуловера си по-близо. – Защо ние сме наказани? Тя е проблемът!
Стюардесата не показа никакво колебание.
– Госпожо, седалките ви вече са подготвени. Моля, вземете багажа си.
Мъжът кипна, лицето му почервеня от гняв.
– Това е лудост – промърмори той, докато издърпваше чантата си изпод седалката. Жената го последва, мърморейки ядно. Пътниците наоколо ги наблюдаваха мълчаливо, с изражения от неодобрение до тиха удовлетвореност.
Докато двойката се отдалечаваше по пътеката, някой започна да ръкопляска. После още няколко души се присъединиха, докато аплодисментите се разнесоха из цялата кабина. Прехапах устна, опитвайки се да сдържа сълзите си – този път не от срам, а от странното, топло чувство на подкрепа.
Стюардесата се обърна към мен с мек израз на лицето.
– Госпожице, искам да ви се извиня за случилото се. Никой не бива да преживява такова нещо.
Кимнах, неспособна да изговоря нещо.
– Имаме свободно място в бизнес класа – продължи тя. – Бихме искали да ви го предоставим като жест на добра воля. Съгласна ли сте?
Залитах между колебанието и облекчението.
– Не искам да създавам неприятности.
– Никакви неприятности не създавате – отвърна тя с топлота. – Моля ви, позволете ни да се погрижим за вас.
Кимнах и промълвих:
– Благодаря.
Настаних се на новото място, а тя ми донесе чаша кафе и пакет бисквити, след което ме остави да си почина. Погледнах през прозореца. Облаците се стелеха като бели кадифени вълни сред безкрайно синьо небе. Дишането ми се успокои, а възелът в гърдите ми се разхлаби.
За първи път от седмици си позволих да поплача. Тихи сълзи се стичаха по бузите ми. Спомних си думите на приятелите ми, които казваха, че още съм си същият човек, въпреки белезите. „Все още си красива“, каза един от тях. „Просто сега си и по-смела.“
Още веднъж се загледах в безкрайните облаци. Сълзите ми секнаха. Поех дълбоко дъх, позволявайки му да ме изпълни с чувство на облекчение, сякаш беше обещание.
Докато самолетът се носеше напред, усетих нещо, което не бях усещала отдавна: надежда.