Варя живеела с баба си в едно село, наречено Серебряне Роса, а местата там също били много красиви. Варя обичаше да става на разсъмване и преди натоварения ден да тича до реката покрай Сребърна роса, която разхлаждаше краката ѝ, и да плува, борейки се с течението, до другия бряг и обратно. Това ме караше да се чувствам ободрена и в добро настроение.
Чак до мрачната есен тя преплуваше реката по този начин, а фигурата на Варя от такива плувания не отстъпваше на скулптура в музей. А после баба ѝ почина. Варя се скиташе като изгубена, плачеше от време на време, не можеше да спре да скърби.
Но спря да плува по реката, загуби себе си, нещо в нея се пречупи. Павел дошъл в тяхното село за наказание. Родителите му бяха изгонени, за да може той да мълчи и да изгуби високомерието си.
Започнал да се държи нагло, да нагрубява родителите си, да пие, да пропуска безпричинно часовете, рискувайки да се откаже от първия курс, без изобщо да отиде във втория, и съвсем излязъл извън контрол. Семейният съвет реши, че в провинцията Павел ще се успокои и ще помисли за поведението си.
Отначало Павел буйстваше, разбира се, и баба му, Анна Григориевна, получи много кръв и нерви.
Той отказваше да яде, мълчеше с дни, не се прибираше късно от селския клуб. Там се запозна с Варя, която беше дошла да гледа един филм. Те въртяха любов и гълъби.
Забележителното момиче веднага привлече вниманието му. Стройна, атлетична, като спортист и с дълга кафява плитка. Варвара красива, с дълга плитка, като от стара приказка.
„Уау, каква изваяна красавица! Коя е тя?“ – попита той местните момчета, с които се беше заканил. – Внучката на Федоровна. Починалият.
Баба ѝ почина през есента. – Да питам ли за вашата Федоровна? Отдавна имам нужда от нея. Тази красавица има ли си мъж?
Любов и моркови? – Каква любов и моркови? Варя е сериозно момиче, тя няма случайни залитания, строга е, сама си е.
Тя е девствена. – Казваш, че е малко мекушава? Мм-хм. Виждали сме повече от своя дял непорочни жени.
Нека я докоснем. Момичето беше кръв и мляко. Павел никога не беше виждал такова момиче в града.
Момичетата, които познаваше, бяха на диети и се правеха на болезнено слаби с това модерно отслабване. Тънки крака, вдлъбнати бузи, момчешки фигури и ръце като отломки. Това е Варвара.
Момчето прояви жив интерес към красавицата. Пролетта, бурените, славеите, шепотът на реката. Павел и Варя вървяха, хванати за ръце, покрай реката почти до зори.
И благоуханната миризма на жасмин. И любовта заливаше и двамата с глава. Момичето вече мислено пробваше воала и сватбената рокля, а когато разбра, че е бременна, дори не се замисли до какво ще доведе подобен обрат.
Варенка наивно вярваше, че ако любимият разбере за детето, то веднага в него ще проговори благоприличие. Гласът на съвестта казва да се ожени бързо, както е било прието от векове в такива случаи, чрез брак. Докато булката е все още стройна и изящна.
Но не е трябвало да се случи. Павел, научил за бременността, се дистанцира от Варя. Каза, че няма причина повече да се виждат.
Наистина ли си мислеше, че ще се оженя за теб? Кой си ти и кой съм аз? И защо ми е такова селско агне в града? Няма да се впишеш там. Не е подходящата среда. И приятелите ми ще ти се смеят, че имаш такава жена. Но какво пък, ти каза, че никога не си срещал по-хубава жена от мен, че ме обичаш – бълнува, заеквайки, объркана Варя.
Той отговори с подигравателно подсмърчане. Да, обичам те, ще ти купя чехли. Е, ще се видим по-късно, не ме пропускай.
И като пъхна ръце в джобовете си, той се запъти нанякъде. Варя погледна отдалечаващия се негов гръб през воал от сълзи. А ръцете и краката ѝ трепереха, с такава неприятна малка тръпка, и дори зъбите ѝ тракаха като от студ.
Какво трябваше да се прави сега? Баба ѝ щеше да я защити. Може би тя щеше да измисли нещо. Но баба вече я няма.
Момичето е загубило майка си толкова отдавна, че дори не може да си спомни лицето ѝ. С изключение на една малка черно-бяла снимка. Баща.
Навремето баща ѝ беше постъпил с майка ѝ точно така, както Пол беше постъпил с дъщеря ѝ. Той се е оттеглил. Тогава не искаше да се жени, затова отиде да работи.
Всички отиваха там заради големите пари. Родителите на Павел изведнъж смениха гнева с милост и дойдоха да вземат сина си с огромен лъскав черен джип. Всички деца от селото се разтичаха да се любуват на луксозната кола, гледаха я със завистливи очи и въздишаха: Искам да мога да я карам.
Прилепени до оградата като врабчета, децата зяпаха Григориевна, бабата на Пашка, хората, които се суетяха около колата – богата, сърдита леля с дълги блестящи обеци, пухкав чичо с лъскава плешивина, в костюм, толкова необичайно светъл, че изглеждаше почти бял, и Пашка, градският бабаит, годеникът на Варинка, който веднага стана важен. След като се поразбързаха, всички се натовариха, с изключение на Григориевна, която шумно затръшна вратите на колата. Джипът излязъл от двора и най-сетне, след като обсипал с тояги от фин прах зяпащата тълпа, се отдалечил към градаһттр://…..
Паша беше щастлив и нетърпелив да се върне у дома, след като най-сетне беше оставил тази дупка и този глупак зад гърба си. Дълго време Варя гледаше пътя след облака прах, който се виеше зад джипа, и се опитваше да измисли какво да прави по-нататък. Съселяните ѝ не се забавиха с клюките, започнаха да клюкарстват зад гърба ѝ, сочейки я с пръст, когато се появи в центъра.
Мъжете като цяло гордо плюеха по земята. Ако беше моя дъщеря, щях да я посека с брадва, а нямаше кой да я бичува. И тогава девойката беше в лошо състояние.
Момчета и млади мъже, дори женени, започнаха да чукат по прозорците ѝ. Ако е била с един, защо да не е била с други? Тя и без това е разглезена девойка. Доведете и други ухажори, това няма да ви струва нищо.
Павел напусна селото им и остави Варя. Тя, проста и наивна, все още хранеше надежда, че той може да се върне. Пред очите на цялото село той щеше да я качи в колата си и да я отведе със себе си.
Той я обичал, казвал такива думи. Но не, той нямаше да го направи, нямаше смисъл да се надява. Това стана ясно на Варя, дори на наивната Варя.
Варя се разплака твърде много за него и напусна селото. В града, разбира се. Събрала вещите си в един куфар, заключила къщата, взела ключа на съседката си, за да се грижи за къщата.
И тръгнала с първия автобус в пет часа по здрач. В училище успяла да придобие специалност като шивачка-мотористка. Имаше късмет, че гимназистките от тяхното училище отиваха да учат в учебно-производствения комбинат.
Тя дори имаше свидетелство и то ѝ беше от полза. Варя си намери работа в една шивашка фабрика, където шиеха спално бельо, ярко оцветени комплекти за всякакви вкусове и размери. Получила официална работа и й дали малка семейна къща, където можела да живее с детето си.
Малофамилната къща не беше лоша, с добър ремонт и оборудване. Имаше прилична библиотека с читалня, а човек можеше да работи на компютри там. В сравнение със селото на Варя условията бяха направо райски, като в дворец.
Вечер Варя оставаше до полунощ пред компютъра. Тя упорито изучаваше грамотността на компютърната графика, търсеше в интернет, първо безплатни уроци, после започна да си ги купува. Необходимо е да съм в крак с напредъка.
За компютърните технологии бъдещето, а не век тя е шивачка в шумен магазин, за да робува за три стотинки. И в тази сфера доходите ѝ ще бъдат много по-привлекателни, а работата – по-интересна. Тя ще трябва само да научи всичко възможно най-бързо.
Варя можеше да се похвали с блестяща памет. Трябваше да погледне или да прочете веднъж и всичко се запомняше наизуст. Това ѝ помагаше много в обучението.
Момичето спестяваше всяка стотинка. Хранеше се скромно, не ходеше никъде, нито на кино, нито на театър. А от поканата на приятелите си да отиде в нощен клуб, тя категорично отказваше.
Кого да хване там? Принцът от нейната приказка тя вече е хванала, само че той след целувката се е превърнал в жаба. И тя не станала принцеса, а си останала селянка. И изобщо, сега й е по-добре да е сама.
След като спестила необходимата сума, която не била достатъчна, взела назаем от една позната, Нина, Варя отишла на курс. За да научи триизмерна графика, да създава модели на различни виртуални обекти и герои за компютърни игри. Никога преди това не беше играла такива.
И в този момент тя не беше на първа линия с компютъра, но все пак беше на първа линия. Откъде изведнъж й хрумна желанието да направи точно това? И сама не би си го обяснила, ако някой я попиташе. Просто по някаква причина се появи обява в автобуса, където точно за тези курсове и пригласяха, че Варя има цел.
Искаше да го овладее и да може да го прави. И тя си проправяше път към тази цел усърдно и упорито. В миналото с 3D моделиране се занимаваха предимно програмисти.
Действията в програмата изискваха познаване на нейните технически нюанси. Точно тогава Варя определено нямаше да може да се справи, тя не беше програмист. Но в новите програми интерфейсът стана достъпен за всички.
Варя, дори момиче от провинцията, с упоритостта си се справи и овладя основите, премина към мъдростите. И сега в ръцете ѝ е сертификат за завършен курс. А знанията са достъпни, както самонадеяно си помисли, достатъчно, за да си потърси работа като 3D художник.
И е желателно да е отдалечена. Защото коремчето е пораснало, скоро ще има бебе, а тя все още няма да има възможност да пътува до работа. Особено не и на пълен работен ден.
Затова намерих на Варя работата, която искаше. Не беше лесно, защото никой от работодателите не се съгласи на работа на непълно работно време. Само на пълно работно времеһттр://….
А Варя искаше да работи не по цял ден пред компютъра, а само през втората половина на деня, като се върне от фабриката. Работата във фабриката все още ѝ била нужна, защото ѝ давала подслон. Сега нямаше време да си търси друго място за живеене.
А цените на жилищата под наем в града бяха такива, че в очите ѝ притъмняваше. Начинаеща художничка без опит нямаше да получи голяма заплата, а и нямаше кой да ѝ помогне. Човек можеше да разчита само на себе си.
Варя вече беше забравила да мисли за Пол, още повече че той никога нямаше да ѝ помогне. А и той се беше разделил с нея толкова жестоко, че тя никога нямаше да го помоли за помощ. Дори и да умреше от глад под оградата.
Варя взе компютър на кредит, свърза го с интернет в стаята си и инсталира на него необходимите й програми. Не без помощта на специалист, разбира се. И започна да работи.
Започна да изпълнява задачи, или както ги наричаха във фермата, задачи, и да плаче над тях, като ги довършваше през нощта почти до сутринта. Нямаше време, липсваше ми опит, липсваха ми знания, въпреки че ги беше усвоила на скъпи курсове. Трябваше сама да достигне до много неща и да се опита да натрупа опит, за да може тези задачи, проклети да са, да ги изпълнява не толкова бавно, за да спази срока.
Познанията на Варя по английски език ми помогнаха много. Варя си спомняше с добро и мислено благодареше на стария им училищен учител, англичанина Петър Василиевич. Малко по малко тя започна да се справя по-добре.
Работодателят ѝ хареса визуалния ѝ стил, защото Варя не само рисуваше фигури и създаваше текстури, но и успешно подбираше нюанси и имаше отлично чувство за цветовата гама. На Варя ѝ се налагало да създава триизмерни стоки за онлайн магазини, модели за рекламни сайтове, интериорни елементи за дизайнери, архитектурни обекти, герои за компютърни игри и фентъзи оръжия за тях. Варя вече спазваше крайните срокове, тъй като се беше научила да работи бързо.
Междувременно заплатата ѝ се увеличаваше и можеше да се мисли за това скоро да си потърси квартира и изобщо да напусне фабриката. Но тук, в общежитието, тя свикна. Съседката от отсрещната стая, Нина, млада майка на две малки деца, беше готова да помогне с детето, ако нещо се наложи.
В случай че Варя трябваше да замине или да закъснее за работа. Тя можеше да присъства на срещи от разстояние и по Skype, но във фабриката трябваше да се появява лично, включително и на заседания. Варя нямаше да бъде дълго време в отпуск по майчинство, а само в отпуск по болест.
Отново самонадеяно реши, че ще се справи след раждането на детето в такъв режим, както преди. Бебето се роди здраво и силно, и то толкова гърлено, че всички веднага го разпознаха по гласа му, както и личностите на съседите в отделението в родилния дом. „Вижте как крещи Варварин! Той командва! Той ще бъде шеф, когато порасне! Не за друго!“ – смееха се добродушно сестри и медицински сестри.
За щастие синът ми крещеше бос само докато получи необходимото, а след храненето лежеше спокойно, не пречеше нито на майка си, нито на сестрите с викове, само дрънкаше. След изписването той спеше добре през нощта и остави Варя да си върши работата. Варя решила да нарече сина си Василко, както се е казвал дядо ѝ.
Варя работела във фабриката не на пълен работен ден, а от втората половина на деня, вечер, а понякога и в полунощ, като моделирала. Работата ѝ, разбира се, не била лесна. От рано сутрин половин ден в шума и грохота сред моторите на шевните машини шиеше като луда, а през останалото време до вечерта седеше пред монитора, оставяше да нахранят и преоблекат бебето.
Самата тя се хранеше точно пред монитора, без да забелязва, че се храни. Но не се оплакваше, просто работеше ясно, като механизъм, стискайки зъби. Нина помагаше на Варя със сина ѝ, дори не ѝ се налагаше да търси бавачка.
Нина кърмеше нахалния си бутафорен порой, а към тях се присъедини и третият Варин Васинка, където са двама, там са трима. Една сутрин, отивайки на работа, Варя целуна сина си, сложи го в креватчето до бебетата на Нина, целуна Нина по бузата и за минута остана на прага, въздъхна. „О, страхувам се от нещо, Нина, пилея се, викат ме в управлението, казаха, че искат да говорим лично.
Е, върви си спокойно, ние ще управляваме тук, докато е необходимо, а ти си върши работата там. Какво щях да правя без теб, Нинуля, дори не знам как да ти благодаря. Приятелят ми просто ми махна с ръка.
Ако сама си направиш съдбата, това ще е най-добрата благодарност за мен. Вие сте свои хора, каква е сметката между нас? Бягай, иначе ще закъснееш. О, да, тръгвам си, довиждане, добри мои.“
Варвара беше повикана, оказа се, по въпрос, който не беше очаквала, ставаше дума за повишение. Изпратиха я в клон на фирмата в друг град. Там нещата не вървяха много добре, не спазваха сроковете, губеха клиенти, текучеството не позволяваше да се работи гладко и отнемаше време, което новопостъпилите трябваше да навлязат в процеса.
А това отново доведе до неспазване на сроковете и загуба на поръчки, а като следствие – до загуба на пари. И същият този оборот. Омагьосан кръгһттр://….
След като погледнали на това, че Варвара е талантлива, работи добре и интелигентно, учи се бързо, има стратегическо мислене, решили да я изпратят там при онези капацитети, ръководители на художествения отдел, тоест за да не вземат отново нови отвън и да не се налага да затварят този клон като нерентабилен. Варя започна да се паникьосва, като дори не се опитваше да прикрие паниката си и поне външно да изглежда спокойна. „О, мамо, никога досега не съм правила това, ами ако не мога да се справя?“. „Всички не са правили нещо и тогава научават всичко“ – успокоително се усмихна ръководителят Андрей Илич.
„За толкова кратко време сте израснали много като специалист, Варвара. Натрупала си умения и опит, познаваш перфектно работата си. Всички клиенти са доволни от твоите проекти.
Убедени сме в професионализма ти. Това си струва много.“ „А аз имам малко дете.
И тук имам къде да живея, а там?“ „Нашата фирма е наела за вас апартамент, двустаен апартамент, така че ще имате къде да настаните бавачка, ако ви трябва двадесет и четири часова бавачка.“ Варя отново се стресна. „Двадесет и четири часа на ден? О, Боже мой, значи ли, че сега тя трябва да е на работа двадесет и четири часа на ден и да не се прибира вкъщи?“ Андрей Илич отново се усмихна.
Това момиче му харесваше. Тя самата не познава собствените си сили. Тя може да търкаля планини.
И всичко в началото е толкова забавно уплашено, че неволно предизвиква усмивка. Ето, тя е дошла от някакъв мрак на хлебарките в града, заселила се е тук без ничия помощ, работи на две места. И то в една толкова сложна индустрия като 3D моделирането.
За шест месеца е постигнала толкова голям напредък, че от стажант е стигнала до ниво за напреднали. На други хора им трябват поне няколко години. Или дори три години, за да достигнат това ниво.
Повечето клиенти обикновено не разбират как да формулират дадена задача. На срещите Варя интелигентно разказва на екипа какво искат клиентите. И след това го визуализира в 3D-версия, а аниматорите вдъхват живот на нейните модели.
Тя дори започна да казва на Тим Лийд как да оптимизира работата на екипа по проекта. Въпреки че той има повече опит от нея. Не, тя е дар от Бога за тяхната фирма.
Андрей Илич претегли всичко това още веднъж и каза. „Ще се справиш, Варвара. Сигурен съм в теб.
Аз и моите колеги сме сигурни.“ Той огледа присъстващите за потвърждение на думите си. И те кимнаха в знак на съгласие.
„Отначало, докато стартирате проекта, а аз съм сигурен, че ще го направите, може да се наложи да се забавите. Но с твоите таланти това няма да е за дълго. Според моите изчисления след месец-два ще можете да ми докладвате, че всичко там работи почти като по часовник.“
Варя въздъхна. „Е, месец-два е добре. Главното е, че не бива да е завинаги.
А един апартамент е много добър. Ами ако Нина се съгласи да отиде с нея, тъй като настаняването там позволява? Ако можеха да се поберат в стаите си в малката им семейна къща, наистина ли щеше да им е тясно в отделен апартамент? Съпругът ѝ така или иначе е на шестмесечна смяна. Той идва за един месец и после отново заминава за шест месеца.
Те спестяват за къщата на мечтите си, дай Боже. А Нина ѝ е подарена от съдбата. Варя не е имала сестра, а сега е тук.
Толкова е близка със своята, макар че е чужда. Варя прие предложението на ръководството. В края на краищата какво рискува тя? Няма да я застрелят, нали? Е, ако не успее, тя ще се върне.
А ако успее, тогава ще има перспективи за развитие. Уау, това е спиращо дъха. Толкова интересна неизвестност предстои.
Мина ми мисълта, че ако Пол се беше оженил за нея тогава, сега щеше да си седи вкъщи по халат и чехли, да люлее бебето, да кара количката по алеята около къщата и дори да не мисли за никакви други градове и мащабни проекти. Когато Варя се върна, тя поговори с Нина, разказа ѝ какво искат от нея и какво са обещали, и предложи да тръгнат заедно. Във всеки случай мъжът на Нина щеше да дойде на смяна след пет месеца, наскоро беше заминал, така че можеше да отиде при семейството си не тук, в общежитието, а в апартамента там.
Тя показа на Нина снимките в телефона си и тя получи снимка на апартамента. Имаше две стаи, но беше голямо. Просторен коридор, 12-метрова кухняһттр://……
В общежитието имат по-малка кухня на половин етаж. И още – голяма лоджия, където беше възможно да се организира трапезария на въздух и да се закусва с гледка към града. Нина се изуми, а после се поколеба, обеща да се посъветва със съпруга си.
Няколко дни по-късно двете момичета с три деца и пет куфара пътуваха с такси от гарата към новия апартамент на Варя. Седемте години отлетяха като седем дни. Варя работеше с радост и удоволствие.
Макар че сега почти никога не ѝ се налагаше да се занимава с моделиране. Налагаше се да води преговори, да сключва договори, да координира работата на ръководителите на отдели, да предлага как задачите да се изпълняват по-оптимално, да подобрява и коригира проекта. Варя ръководеше един клон и се занимаваше с документи и хора.
Освен това завършила висшето си образование и получила диплома. Външно не се беше променила много, дори луксозната ѝ плитка не беше отрязана. Но днешната Варя в сравнение с онова момиче, което напусна сребърните рози, се превърна в съвсем различен човек.
Самоуверена и взискателна към себе си и към другите. Нина живееше на десет крачки от нея. Тя също отдавна беше напуснала работата си в шивашката фабрика, без да възнамерява да се връща от поредния отпуск по майчинство, и беше вкоренила напълно себе си и Варвара в този град, където бяха пътували с пет куфара за двама.
А сега Нина имаше собствена къща в частния сектор с пет спални, за която Варя беше заела липсващата сума. Наскоро семейството им се беше сдобило с радостно попълнение. Беше се родила дългоочакваната дъщеря, любимка на всички и кръстница на Варвара.
Съпругът ѝ Николай все още пътуваше на смени, за да осигури семейството на нужното ниво, и не искаше да сменя работата си. Варя все още не е срещнала мъж, на когото да повярва отново и да го обикне с цялото си сърце. Нина често я упрекваше, че освен работа нищо друго в живота не вижда, а е необходимо и да ходи по срещи, и цветя от мъжете да взема.
Но Варя само се шегуваше. „Нинул, аз вече си имам любимия мъж на света. Когато порасне, той ще ми подарява цветя.
Какво друго ми трябва?“ Нина махна с ръка в отговор. „Ау, ти просто си безнадеждна.“ Скоро Варвара беше извикана в централата.
Фирмата трябваше да се разшири, да се открият два нови клона и да се случат други промени. Цялото ръководство отиваше на среща и Варвара трябваше да отиде. Не е имало въпрос за това с кого ще остане Василек.
С Нина и момчетата ѝ, особено след като момчетата бяха пораснали и помагаха на Нина с малкото момиченце. Момчетата живееха приятелски, никога не се караха, нито веднъж не се скараха през всичките години. Заедно правеха уроците си, заедно играеха, помагаха на по-възрастните, когато се налагаше.
Растяха добри деца, умни и добри. Варя потупа сина си по къдравата му глава. „Не се отегчавай, шампионче, скоро ще се върна.“
Той отвърна. „Ама наистина, защо мама го ръфа като малко момче?“ И каза важно. „Никога не ми е скучно с момчетата.
А ние ще помогнем на леля Нина да се справи с малката Варвара. Особено чичо Коля, който утре ще се върне от вахта. Той ще ни разкаже много интересни неща, така че ти работи там и не се притеснявай за мен“.
Варя поривисто прегърна сина си, а той сложи ръце по шевовете и смело понесе тези нежности. Е, жени, какво можете да вземете от тях? Варвара реши да лети със самолет, за да не се тресе във влака половин ден. От летището пътува до офиса с такси, толкова дълбоко потънала в мислите си, че не забеляза учудените погледи, които таксиметровият шофьор й хвърли.
Накрая той не издържа. „Варвара? Дали не греша?“ Тя се взираше учудено в очите му, отразени в огледалото над него, и трудно разпознаваше в този тежък мъж Павел, когото не беше виждала от девет години. „Павел? Вие? Вие сте шофьорът на таксито?“ Тя дори се обърка.
„Е, животът е сложен. „Някои хора имат късмет, други не. Това е единственото нещо, което умея да правя.
Това е, с което си изкарвам прехраната. „Виждам, че си станала такава дама. Някога си била селско агънце“.
„Прав си. „Животът е сложен. „Слушай, за дълго ли ще си в града? Или си се върнал отнякъде другаде? Може би бихме могли да се срещнем?“ „Защо?“ – Варя сви рамене.
„Какво имаш предвид, защо?“ – Павел се ухили. „Защо хората се срещат? За приятно общуване. Да си спомним миналото.
Ще го върнем ли?“ „Е, миналото. Да започнем отначало. Имаше любов.
Не съжалявахте ли? Щастлив съм с настоящето си. Никога не бих искала да се върна към онова минало отново.“ Станал си горд, нали? Станахте богат и започнахте да гледате отвисоко на простосмъртните? „Не, Паш, не от гордост не искам да започна отначало с тебһттр://….
Просто не искам да се връщам в миналото заради съжаление. Това вече не е любов, а недоразумение. Това е недоразумение, от което ние с теб нямаме нужда“.
Виждам, че тя се е превърнала във философ. „Говоря за любовта, а не за съжалението“ – ядосано примигва Пол. Варя, като го погледна, се усмихна.
„Само че аз се научих да виждам, а не само да гледам. Виждам например, че не обичаш никого, освен себе си. И никога няма да обичаш.
Добре, не можем да водим този разговор. Вече сме тук. Ето ти го, на метъра.
Запази дребните.“ Варя му подаде парите и спря за миг. Тя се замисли дали да каже на Павел за сина си, или не. Реши, че е по-добре да не му казва, защото тогава той щеше да знае, че я е оставил бременна.
Никога не се беше опитал да я намери, а и сега не беше споменал за това. „Е, ще се видим по-късно. Не ме пропускай.“
Варвара му каза думите, които за последен път беше чула от него преди девет години. Тя излезе и затръшна вратата. Павел погледна след нея, като си пожелаваше, че ако тя погледне назад, си струва да се опита да я приближи отново.
Това беше Варика, наивното селско агънце. Не можеше да се е променила толкова много, че да го забрави и да го изтрие от сърцето си без следа. Освен това сега тя е обещаваща леля.
Лети със самолет, кара таксита из целия град, дава щедри бакшиши, облича се скъпо. Само чантата ѝ струва толкова много, че Павел би могъл да си я купи за един месец. Но Варя отиде до верандата на административната сграда и влезе вътре, без нито веднъж да погледне назад.
Павел стоеше на двора и чакаше да види дали тя ще излезе скоро и дали ще може да я заведе някъде другаде и да я заговори по пътя. Но диспечерът му съобщи по радиото за ново повикване. Трябваше да вземе пътник.
Той въздъхна, огледа многото редици големи прозорци, зад един от които се намираше момичето от миналото му, което не искаше да се превърне в негово настояще. Когато той искаше да бъде. По работа за него, ако трябва да бъдем честни.
Когато всичко беше в ръцете му, тогава той профукваше всичко, хвалейки се с гордостта си. Да, всеки човек е ковач на собственото си нещастие. Някога той е имал богатство, положение, статус.
Или по-скоро баща му е имал. Но както се оказа, те изгубиха всичко това. Когато баща му бил изгонен от високия си пост, трябвало да оцелява, както може.
А тази Варика, наивна глупачка от отдалечено село, нямаше нищо друго освен младата си красота и порутената си къща. Но сега тя се търкаля като сирене в масло. Работи в една голяма сграда.
Тя не познава нуждата. Лесно би могла да наеме Пол за каруцар, а после да хлопне вратите и да щракне с токчета, без да се оглежда. Тя се е превърнала в барманка, а той сега е плебей.
Като на люлка, някой е бил на дъното и е станал на върха, а някой обратното. Някой дълго време съжаляваше, но престана да съжалява, а някой трябваше да съжалява сега. И въздъхвайки, Паша последва пътника, като почти физически усещаше как пропастта, която го разделяше от Варвара, се увеличава.
Да, животът е толкова сложно нещо.