Голяма част от съвременните българи не оценяват факта, че живеят в най-дългия мир в историята на България, а малцина си дават сметка, че миналото ни е осеяно с войни, кръв и масови братоубийства по политически причини.
Искам да разкрия една тайна, която ме мъчи вече 77 години.
И трябва да я разкажа, за да може 19 български семейства да знаят къде са погребани близките им. Това заяви пред „Марица” 87-годишният о. з. полковник Минко Стойков, решил най-после да разкрие това, което го измъчвало над половин век. Бившият преподавател по насочване и работа с ракети „Скъд” във Военното училище в Шумен става свидетел на нещо, което не му дава мира цял живот. Това се случва през лятото на 1945 година, когато е само на 10 години и пасе воловете си между карловските села Сушица и Васил Левски. Тогава животните разкопават с рогата си нещо, което полковникът смята, че е масовият гроб, където са погребани 19-те пилоти от база Марино поле, след като са осъдени от Народния съд.
Гробовете на тези жертви на комунистическия терор са неизвестни досега. Навсякъде се съобщава, че пилотите са разстреляни на 13 март 1945 година до село Васил Левски. Става въпрос за командира на 6-и авиационен полк в Марино поле полковник Васил Вълков. Другите са неговите пилоти. Всички те бранят родината от американските и британските бомбардировачи. Осъдени са от комунистите за това, че са участвали в акции срещу партизаните в планините и са неутрализирали войнишка конспиративна група, която трябвало да взриви цистерните с бензин в база Марино поле – във времето, когато България е под постоянни бомбардировки.
„Това бяха културни хора – никога не биха участвали в акции срещи партизани! Между село Сушица и Васил Левски имаше една поляна, където с бели камъни пилотите бяха изобразили силуети на самолети. Там тренираха стрелба от въздуха, а за да впечатлят карловските дами, съм виждал как минаваха нарочно под жиците на електрическите стълбове”, разказва полковникът.
Находката, която не му дава мира цял живот, е през сухото лято на 1945-а. Паша нямало, затова момчетата отишли с животните си до местността Ковачеви ливади, за която Сушица спори с Васил Левски. Над нея е местността Иджата. „Изгубих двата вола и тръгнах да ги търся. Минах единия път, който слиза от Балкана към равнината, после другия, който е още по на изток, и навлязох в Иджата. Воловете бяха на една поляна и отдалече изглеждаха като побеснели. Когато пасат, те душат и усещат какво има под земята. Реват и махат с рогата! Като приближих, видях, че са настървени и рият земята с рогата си. Гледаха ме зверски и виеха. По едно време изкараха с рога една куртка. Други работи тогава аз не видях. Куртката бе със син цвят и от хубав английски плат. Запомних, че има метални копчета – точно такива носеха пилотите ни”, спомня си полковникът.
10-годишното момче веднага разбрало, че вероятно воловете са разровили някакви човешки останки. Подчертава и досега, че тела не е видял – само синя куртка. И че веднага е напуснал мястото и никога не се е връщал повече там. Такива куртки навремето са носили жандармеристите и пилотите. Подкарах воловете и веднага се махнах. На никой не съм казвал за това. Никога не съм се връщал на това място, но ще го позная. Остана ми едно неприятно усещане за цял живот”, разказва полковникът.
Като деца гледали как българските месершмити излитат на групи от по 3 или 5 самолета и отиват да бранят София. Всяко дете си избирало един самолет от групата и гледало дали ще се върне.
„Беше трагедия да не ти се върне самолетът! Виждали сме как от една група вместо 5 изтребителя, в базата се връщат 3. Аз съм преживял двете бомбардировки, които направиха американците срещу Марино поле и близките села през 1943 година. Едната беше дневна, а другата нощна. Първо пуснаха димни бомби, които показваха къде са целите – половината цели бяха в селата. Беше някакъв ужас след първата бомбардировка през деня, с часове товареха ранени и убити в камиони, които заминаха за Карлово”, разказва Минко Стойков. През нощта американците направили втора бомбардировка.
През август тази година старият полковник загубил любимата си съпруга. Когато я погребал в Централни гробища, минал до няколко странни надгробни камъка. Попитал и се оказало, че те са на загинали американски пилоти през войната. „Много се ядосах! За тях има надгробни плочи, а за нашите герои - не. И реших да разкажа за онова, което откриха воловете ми през 1945 година”, разказва о.з. полковник Минко Стойков.
Иска да покаже мястото, където животните му изравят синята куртка. Поляната си е поляна – няма чешми или големи дървета около нея, категоричен е той. А ако това не стане, да се сложи поне една паметна плоча в местността Иджата, която е северозападно от село Васил Левски в подножието на Балкана.
Полковникът, затрит от Народния съд
Полковник Васил Поппетков Вълков е роден на 11 май 1897 г. в село Бежаново, Плевенско, в семейство на свещеник. Завършва през 1919 г. с 39-и випуск на Военното училище на Негово величество.
В края на Първата световна война Васил Вълков е взводен командир на 9-и артилерийски полк. До 1 декември 1925 г. той служи в различни гарнизони, след което постъпва в авиацията като наблюдател. През 1928 г. става пилот във Въздушното училище в Казанлък. От 1 януари 1930 г. до 31 май 1934 г. е началник на аерогара София в Божурище. От 1 май 1942 до 9 септември 1944 г. е командир на 6-и изтребителен полк на летище Марино поле.
След смяната на политическата власт в страната започва масова чистка на висши офицери в армията. В началото на октомври 1944 г. е арестуван и отведен в Пловдив. Уволнен е със заповед №154/15.10.1944 г. на командира на Въздушни войски полковник Дреников поради навършване на години за пенсия. Осъден е на смърт от Народния съд. Наложена му е и глоба от 5 млн. лв., както и конфискация на личните имоти. Разстрелян е до село Васил Левски на 13 март 1945 година.
Синът му Тодор Вълков издаде книгата „Командирът“.